Коледни истории
От незапомнени времена джуджетата бяха най-добрите майстори. Те можеха да създадат пръстен и чук, и меч, да построят замък… Можеха да поправят всичко, познаваха планините, минералите, скъпоценните камъни. Затова бяха избрани да помагат на дядо Коледа да приготвя подаръците. Но, според традицията, всяка година при него идваха различни джуджета. Тази година беше ред на джуджетата от железните планини. И те наистина дойдоха. Един ден, две седмици след коледната нощ, седем джуджета почукаха на вратата на стареца.
Той им отвори, покани ги да влязат, да се настанят. Джуджетата оставиха торбите с инструменти на земята и запитаха:
– Какво трябва да правим? Какви са нашите задачи?
– Хо-хо-хо – засмя се дядо Коледа – едва влезли и искат да работят. Браво на вас! Но, щом питате – ще ви отговоря. Цяла година ще правим играчки и други подаръци, които ще раздаваме в Коледната нощ.
– Какво? – извикаха в един глас железните джуджета. – Ще подаряваме ли? Ние нищо не подаряваме. Ни-щич-ко!
– Тогава може би ще изпратите някой друг от вашето кралство да ми помага?
– Няма кой да дойде. Железните джуджета не правят подаръци. Никога.
Тогава белобрадият старец разбра, че този път има сериозен проблем. Стотици години той обикаляше по земята, с джуджетата приготвяха подаръци и подаряваха, но беше забравил, че железните джуджета не бяха като другите. За тях казваха, че дори сърцата им били от желязо, или поне от камък. Бяха изключително работливи, най-добрите майстори, можеха да работят от сутрин до вечер, но не отстъпваха, не се променяха и не даваха нищо свое. Пазеха всяко нещо, създадено от тях. Трупаха и събираха, криеха скъпоценностите си, не се разделяха с нищо, дори и счупено да е.
– А не можете ли този път по изключение… – опита се да ги помоли дядо Коледа.
– Не! В никакъв случай! – извикаха и седемте, дори без да го изслушат до края. Станаха, взеха си торбите и тръгнаха обратно към дома си.
Дядо Коледа се прибра в стаята си много тъжен и замислен. Никога досега не се беше случвало подобно нещо. Как се стигна до това джуджета да не искат да помагат за изработването на подаръци и да се отметнат от традицията и обещанието, което бяха дали преди хиляди години? Как така не даряват? И то не само едно джудже, а всички. Но по-важното беше кой сега ще приготви подаръците за следващата година?
В този момент в далечното кралство на железните джуджета се чу гръм, огънят загасна във всички домове и в двореца, а изворите изведнъж пресъхнаха. Небето стана черно, земята се разтресе, блесна светкавица и в тътена на гръмотевицата се чу глас: „Научете се да бъдете щедри като изворите и да дарявате. Докато не се научите, ще останете без огън в огнищата, а вода ще имате, само ако някой друг ви налее.“
Джуджетата изскочиха по улиците, оглеждаха се, търсеха откъде идва този глас. Други се опитваха да запалят огъня в огнищата, трети хукнаха да търсят извор, от който да напълнят вода. Кралят излетя от двореца си, започна да вика, да издава заповеди, а стражите обикаляха навсякъде. Облаците се разпръснаха, вятърът спря. Цял ден джуджетата се опитваха да запалят огъня, но, колкото и да се стараеха, той не пламваше. Нито в ковашките пещи, нито в готварските печки, нито в камините за отопление.
Няколко дни всички джуджета се чудеха какво да правят. Когато пратениците се завърнаха от дома на дядо Коледа, завариха цялата страна в голямо затруднение. Тогава кралят нареди на всички, които могат, да тръгнат по земята, да питат, да търсят помощ и съвет.
Настанаха трудни дни за тях. Обикаляха по гори, планини, пещери. Където и да отидеха изворите пресъхваха и имаха вода, само ако си платят, или ако някой се смилеше и им налееше. Огън също не можеха да запалят и се налагаше да разчитат само на топлината на чуждите огньове.
Една вечер група джуджета се спря до селски двор. Беше много късно, те бяха изморени, а някои от тях и болни. Дали от лоша храна или защото пиеха вода от локвите в последните дни, не знаеха. Решиха да не събуждат стопаните, а да влязат в дървената пристройка в двора.
Джуджетата се мушнаха тихо, но с изненада видяха, че там има живееха животни – крава, магаре и няколко овце. Помолиха ги да се приютят и, след като им позволиха, се свиха на сеното.
Животните ги разглеждаха с любопитство. Джуджетата бяха ниски, но изключително силни, имаха малки усти и тънки устни, големи очи. Кожата им беше по-здрава от тази на кравата. Главите им също бяха малки, но толкова твърди, че можеха да счупят камък с челото си. А ушите им бяха съвсем незабележими, толкова малки бяха. По принцип те смятаха, че ушите само пречат.
Заприказваха се. Джуджетата, които избягваха да говорят за себе си, този път споделиха какво се е случило и с каква задача обикалят по света. Дори звездите се заслушаха, а кравата им каза:
– Мууу. Преди бях човек, но бях много алчен, вземах всичко, което ми хареса и не давах на никого нищо. Затова ме превърнаха в крава, за да се науча да давам, и то без да роптая.
– И какво даваш сега? – неразбиращо попита едно от джуджетата.
– Всяка сутрин давам мляко. Децата си давам, да орат на нивата. Ако се справя добре, ще ме превърнат отново в човек.
– А ти какво правиш тук? – попитаха те магарето. И теб ли те превърнаха в животно, защото си бил стиснат?
– Не, аз си бях магаре и преди. Само че бях доста горделив и надменен. Прескачах оградите, мачках цветята, ревях с пълен глас по цял ден, за да слушат само мен… В началото ушите ми бяха доста по-малки. Но като се промених, и те пораснаха.
– Какви подаръци правиш ти?
– Мен ме товарят най-много. Всички тежки неща ги слагат на моя гръб. Където трябва да се носи нещо, все мен изпращат. Но, честно да ви кажа, на мен вече ми харесва. Даже много. Виждам, че ако не съм аз, хората няма да успеят да се справят с носенето на тежките багажи. Давам им силата и търпението си.
– И какво ви плащат за всичко това? – попитаха джуджетата.
– Нищо не ни плащат. Грижат се за нас. Дават ни храна, вода, обичат ни.
– Пфуу – изсумтяха железните гости. – За такава „заплата“ не бихме правили всички тези неща.
Настана тишина. Джуджетата замлъкнаха и се замислиха. Постепенно всички заспаха.
На сутринта стопаните се появиха на вратата на обора. С изненада видяха неочакваните гости, но като разбраха, че са болни, се съгласиха да останат. Джуджетата предпочетоха да продължат да живеят в обора. Стопаните се опитаха и да ги лекуват, докато чакаха да дойде доктор.
Железните джуджета наблюдаваха всичко. Виждаше се, че хората не бяха много богати. Всеки сутрин влизаха в обора да доят кравата, взимаха магарето и отиваха в гората за дърва или го товареха с багаж, за да отидат на пазар. Говореха им нежно и ги галеха, но това не беше достатъчно според джуджетата. Децата си намираха поводи често да влизат в обора при гостите и се опитваха да говорят с тях. Дори игри им предлагаха, но те отказваха да се включат. Хранеха се сами, отделно, гледаха намусено и подозрително. Изобщо не им харесваше, че трябваше да стоят при хората, а също и че трябваше да плащат.
След няколко дни дойде докторът. Въпреки нежеланието на част от болните джуджета, той ги прегледа. Каза какви билки да пият. На тръгване се спря до вратата, обърна се към тях и най-неочаквано им рече:
– А вие искате ли да оздравеете?
– Разбира се, че искаме – изръмжаха джуджетата. – Кой не би искал?
– Дано да е така – каза докторът. – Билките, които ви предписах, могат да излекуват гърдите ви, но за оздравеете наистина, имате нужда сърцата ви да се отворят. Всеки от вас трябва да си представя, че е станал на извор. Сутрин, обед и вечер. Това ще го правите цяла седмица.
– Ама какви са тези измишльотини?! – разсърди се едно от джуджетата – Що за доктор си ти? Дай ни някакви хапчета, билки и си отивай!
– А как да разберем, че е подействало твоето лечение? – запита едно по-младо джудже.
– О, повярвайте ми, ще разберете. Но ти ме подсещаш за още нещо, което можете да направите после – да нарисувате извора.
Той се обърна и бързо тръгна. Джуджетата останаха в обора. До вечерта продължаваха да спорят дали трябва да пият билките, дали този лекар е добър и могат ли да му вярват, трябва ли да си представят извор или това е безсмислено упражнение, дали се е пошегувал с тях, дали е искал само да им вземе парите…? И точно тогава се сетиха, че всъщност никой не му плати. Това ги успокои.
В следващите няколко дни не се случи нищо различно. Животът в къщата продължаваше по естествения си ред. Здравето на някои от джуджетата видимо се подобряваше и те започнаха да излизат на двора. Изненадваща беше промяната в поведението им. Най-младото джудже подари на момченцето издялкано дървено конче и ремонтира счупеното му колело, дори без да го помолят.
Друго джудже забеляза, че подковата на магарето се беше разхлабила, и я поправи. На него също му се искаше да даде на детето някоя от дървените фигурки, които беше правило, докато лежеше болно, но… се страхуваше. Толкова години го бяха учили да не прави подаръци… Някои от другите джуджетата не одобряваха поведението на другарите си, но понеже все още бяха болни и лежаха, не им правеха забележки. Двете джуджета неусетно се включиха в живота на семейството. Колкото повече помагаха, толкова по-бързо се подобряваше състоянието им. Когато нямаха работа, продължаваха да дялкат дървени фигурки.
Изминаха две седмици, докато всички джуджета се възстановят. Започнаха да правят планове накъде да продължат пътя си, къде можеха да потърсят помощ. На следващата сутрин най-малкото джудже, което обикновено излизаше и играеше с децата, започна да вика. Всички изскочиха на двора. Нищо страшно не се виждаше, защо тогава то викаше? Наобиколиха го неразбиращо. То стоеше до чешмата на двора, а тя течеше.
– Какво става? Защо крещиш?
То сочеше чешмата и… тогава железните джуджета разбраха. Може би магията беше вдигната. Най-после водата не пресъхваше, когато са наблизо. Но в момента, когато другите джуджета ,стигнаха до чешмата, водата рязко спря да тече. Колкото и да се сърдеха, да молеха, да заплашваха, водата не тръгваше. Само когато най-младото джудже застанеше до нея, водата потичаше отново, макар и слабо. Решиха, че трябва да докладват на краля. Прибраха се в обора и започнаха да стягат багажа си. Но тук ги очакваше още една изненада. Същото джудже не успяваше да си сложи шапката на главата. Ушите му бяха пораснали!
Събраха багажа си и тръгнаха. По пътя някои от по-младите джуджета помагаха на случайни пътници, а най-малкото им подаряваше от дървените фигурки, които беше изработило. И забелязаха, че започва да им става приятно да се грижат за хора и животни в нужда. Колкото повече помагаха и даваха, толкова по-лесно дишаха, а изворите по пътя им вече не пресъхваха.
Стигнаха до кралството на железните джуджета. Там беше тъмно и студено, въпреки пролетта. Най-старото джудже отиде да докладва в кралския дворец, а другите потърсиха семействата си. Докато чакаха да ги приемат, най-младото джудже обикаляше из града. Скоро всички научиха за джуджето, пред което водата не изчезва, и започнаха да го молят да носи вода. То го правеше на драго сърце, усмихваше се на всички, не искаше заплащане, а на тръгване даваше на децата и от фигурките.
Кралят събра всички джуджета в кралския двор. Групата от пътуващи джуджета излезе напред и започнаха да разказват всичко – за тежкото пътуване, за болестта, за гостоприемството, за разговорите с кравата и магарето, за странното лечение и доктора, и най-вече какво са направили, че при някои от тях водата не изчезва.
– Може ли аз да отида да помагам с подаръците на онзи старец? – извика най-младото джудже, когато свършиха с разказа за пътуването си.
– Искаш да правиш подаръци безплатно? – се чуваха гласове на изненадани железни джуджета.
– Да, много бих искал. Ако кралят ми позволи.
– Това е срамно занимание – в един глас извикаха кралските съветници. – В такова поведение няма печалба, значи няма полза и смисъл. Ние…
– Може ли и ние да отидем с него? – прекъснаха ги още няколко млади джуджета.
Настана пълна тишина. И в тази тишина се чу как започнаха да пращят дървата в кралската камина и огънят сам се запали.
Започна огромна шумотевица. Едни се радваха за огъня, други се възмущаваха от младите джуджета, трети бяха уплашени и от едното, и от другото. Кралят се изправи. Вдигна ръка, за да замълчат всички.
– Не разбирам желанието на тези млади джуджета да правят подаръци. Това е против нашите правила. Но те върнаха огъня в огнището. Може би трябва да променим правилата и законите си. Не постъпихме добре с онзи старец и не спазихме обещанието, което са дали нашите деди. Затова огънят изчезна и водата пресъхна. Щом е за доброто на всички, ще се променим. Нужно е да се научим да даряваме.
След това се обърна към най-младото джудже:
– Ти се оказа много смел син на железните джуджета. Разрешавам на тези, които имат желание, да тръгнат с теб и да изпълнят обещанието към дядо Коледа.
На сутринта дванайсет джуджета потеглиха на път. Останалите в кралството решиха да опитат да даряват, колкото и да им беше неприятно. Това се оказа изключително трудно, но железните джуджета не се отказваха, щом бяха решили нещо.
Групата помощници на дядо Коледа работи при него с много желание, старание и майсторство и успя да подготви всички необходими подаръци навреме. Сърцата им бяха отворени и пееха. А когато в края на годината дванайсетте джуджета се завърнаха у дома, посрещачите им видяха, че те са се променили и външно. Очите им блестяха, усмихваха много по-често и – странно, но ушите им бяха станали по-големи.