Един младеж отишъл да учи в чужбина. Дошла ваканцията и той много бързал да отиде на гости на баба си в планината. Затова решил, че ще е по-лесно да мине през гората. Уви, гората не била като задачите по математика и физика, с които се справял безпогрешно. В гората объркал пътя. Станало късно. Той стигнал до малко селце и решил да потърси подслон. Избрал си една хубава къща (най-хубавата), защото си помислил, че там сигурно живеят най-щедрите хора.
– Ако отида в някой беден дом, ще бъде голям разход за тях – казал си младежът. – А ако отида в богат дом, те ще имат достатъчно и няма да е проблем да нахранят и подслонят един човек за през нощта.
Почукал той на най-богатата къща. След малко се показало лицето на сърдита бабичка. Тя се съгласила да го пусне да пренощува, но когато помолил за нещо за вечеря, му отказала:
– Нямаме нищо за ядене в цялата къща. Не можем да ти дадем храна, защото сме бедни.
Младежът се поогледал, помислил и попитал дали ще му дадат една празна тенджера, за да сготви супа от камъчета. Бабата се изненадала, но ѝ станало интересно. Колко пари ще спести, ако готви само супа от камъчета! Ами че те са навсякъде. Наведеш се и си взимаш, колкото искаш. Тя била много доволна, защото изобщо не обичала да дава на никого нищо.
А гостът излязъл на двора, светнал си с фенерче и събрал няколко камъчета. Като се прибрал, цялата стая била пълна с хора – синовете, дъщерите и внуците чакали с нетърпение да видят какво ще стане.
Младежът измил старателно камъните. Поискал вода и сложил тенджерата на печката. Погледнал събралите се и казал:
– Всички ли искате да хапнете от супата?
– Да, да. Разбира се! – развикали се от всички страни.
– Добре, но във вашия двор има само обикновени камъчета. От тях става обикновена супа. А вие сте толкова щедри и богати хора, че не мога да ви нагостя с такава обикновена супа. Ще сложа от моите скъпоценни камъчета.
Той бръкнал в джоба си и извадил малка торбичка. Изсипал в ръката си съдържанието ѝ.
– Тези три скъпоценни камъка са ми завещани от моята баба. Тя ме научи да правя тази супа.
Показал на домакините си камъчетата, след това ги измил и пуснал във водата.
– Сега ще чакаме, защото камъчетата са различни. Трудно ще се разберат. Но, ако искате да стане по-бързо, баба казваше, че може да се сложи една глава лук. Даже не е нужно да се реже на ситно. Но вие нямате, така че ще чакаме.
– А, една глава лук ще се намери – казала бабичката и скоро донесла лука.
– Чудесно – усмихнал се младежът. Пуснал лука във водата, навел глава до водата и се заслушал.
– Какво слушаш? – запитали любопитните домакини.
– Червеният рубин е готов, но аметистът отказва да се сготви заедно с такива твърди улични камъчета.
– Какво ще правим тогава? – бабичката била притеснена.
– Мисля, че един морков ако сложим във водата, ще ги успокои. Аметистът е много ценен вълшебен камък и ако не пусне своята светлина, супата ще бъде изключително горчива.
– Аз ще донеса! – извикало едно малко момиченце, внучка на бабичката, и хукнало. Скоро се върнало с измит морков.
Момъкът пак си доближил ухото и след малко отново си вдигнал главата.
– Така и очаквах. Сега и жълтия турмарин иска подарък, защото не било честно.
– А него с какво ще го склоним? – обадил се бащата на момиченцето.
– Според мен няколко картофа биха свършили работа. Жалко, че във вашата къща няма. Освен това водата вече се е стоплила и, ако камъчетата не се съгласят да дадат силата си преди да заври водата, супата ще си остане обикновена – казал младежът и тъжно навел глава. – Елате и вижте как стоят във водата и не пускат светлината си.
Домакините се приближили, но дъщерята на бабата отишла някъде встрани и след малко се върнала с няколко големи картофа.
– Тези ще станат ли? – попитала тя.
– Разбира се, чудесни са – отговорил гостът, – но ще трябва да ги нарежем. Времето ни е много малко.
Децата скокнали да му помагат – едно донесло ножчета, друго дъска с рязане, трето измило картофите.
– За тази супа даже няма нужда да ги белим – успял да каже той и всички го изгледали изненадано. – Ами да – повторил той, – нали правим супа от камъчета, забравихте ли? Не правим някаква обикновена зеленчукова супа…
Водата завряла. Младежът се навел над тенджерата и притеснен започнал да се оглежда.
– Сега пък какво има? – запитала бабичката.
– Търся нещо кръгло и зелено, нещо малко.
– Защо ти е? Какво трябва да е? – всички отново се раздвижили. Всеки предлагал идеи.
– Не, не, не става – казвал младежът. – Нещо кръгло, зелено и малко трябва. Има опасност взаимоотношенията между камъните да отровят супата. Малките обикновени камъчета от вашата градина се разсърдиха.
– Етоооо – извикало едно момченце и донесло торбичка с грахчета.
– Я, това ще свърши чудесна работа! – зарадвал се младежът, бързо взел торбичката и я изсипал във врящата вода. Сега ми трябва щипка сол и, ако някой иска, може да се добави някоя билка за разкош. Но вие нямате, защото сте бедни и…
– Кой няма, кой е беден? – обадил се дядото. Отишъл в другата стая и донесъл цяла кутия с подправки. – Хайде, слагай, че искам да я пробвам вече тази супа.
Скоро супата била готова. Младежът взел черпака и започнал да сипва.
– Само внимавайте, че е гореща!
Всички седнали на голямата маса, хапвали внимателно и обсъждали какъв е вкуса на супата от камъчета. Дали им харесва и какво може да се добави, за да бъде по-вкусна.
– А къде са вълшебните камъчета? – запитали младежа.
– Не знам – отговорил той, докато си хапвал супичка. – Сигурно някой от вас ги е изял.
На другата сутрин гостът станал рано и си тръгнал. Дали е вярно всичко това, не знам. Но от този ден нататък бабичката се променила. Започнала да носи плодове от градината, хляб, зеленчуци на по-бедните хора в селото. Станала щедра, а с нея се променило и цялото семейство.