Имало преди много години голямо ябълково дърво. Едно малко момче ходело да си играе с него всеки ден. Катерело се до върха му, ядяло ябълките му, почивало си под сянката му. То обичало дървото и дървото обичало детето да е при него.
Минали години, момчето пораснало и вече не идвало толкова често. Един ден отишло при дървото, но изглеждало тъжно.
– Ела да си поиграеш с мен – казало дървото.
– Аз вече не съм дете и не си играя с дървета – отговорило момчето. – Искам играчки, а за тях ми трябват пари.
– Съжалявам, но не мога да ти дам пари. Ако искаш, можеш да откъснеш ябълките ми и да ги продадеш. Така ще имаш пари.
Момчето се оживило. Обрало всички ябълки от дървото и било щастливо. После дълго време не се върнало. А дървото останало самичко.
Един ден момчето, вече пораснал младеж, дошло отново. Дървото се зарадвало от сърце.
– Ела да си играем!
– Нямам време. Трябва да си купя книги и учебници. Можеш ли да ми помогнеш?
– Съжалявам, аз нямам книги и учебници. Но би могъл да отсечеш клоните ми и да ги продадеш, за да си купиш книги.
Младежът отсякъл всички клони на дървото и си тръгнал щастлив. После пак дълго време не се появил. Дървото си стояло самотно и тъжно.
Младият мъж се върнал през един горещ летен ден. Дървото било изключително щастливо да го види.
– Ела да си играем!
– Искам лодка, за да пътешествам. Искам да видя големия свят. Можеш ли да ми помогнеш?
– Използвай ствола ми, за да си направиш лодка. С нея ще пътуваш надалеч и ще бъдеш щастлив.
И така, мъжът отсякъл дървото, за да си направи лодка. Отплавал с нея и дълго не се появил.
От дървото останал само един тъжен и самотен пън. Слънцето, Вятърът и Водата видели всичко. Видели как дървото раздало всичко, което имало, за да помогне на момчето, което обичало и мислело за свой приятел.
– Такава добрина трябва да се съхрани! Трябва да помогнем на това дърво – да го съживим и спасим. Но как да го направим?
Тогава се обадила Земята:
– За щастие, корените на дървото са живи. А когато корените на доброто са дълбоки и силни, то ще оцелее. Аз ще го крепя и ще му давам храна.
– Трябва му малко време – казала и Водата. – Аз ще се грижа за него.
Минали няколко години. Някогашното момче вече било станало баща. Дошъл той заедно със своите деца, за да им покаже къде е живял и играл като малък. Видял стария пън и си спомнил за дървото, което му било приятел. Спомнил си колко обичал да играе с него и как дървото после му дало всичко, което имало, за да му помогне. Спомнил си с каква радост го посрещало всеки път, а сега – пънът вече не можел да говори… Натъжил се, защото разбрал, че е изгубил много добър приятел. Навел глава и тогава видял една малка клонка, която се подавала от стария пън. Тя била като тревичка – нежна, мека и мъничка.
– Тате, тате виж! – извикало едно от децата. – От този пън изниква трева!
– Това е детето на старото дърво, на моя приятел – отговорил бащата. – И ние ще се грижим за него и ще го пазим, за да порасте силно и здраво дърво.