Един стопанин имал два вола, които били много своенравни. Бутали се, тъпчели зеленчуците, блъскали оградата, правели много поразии. Той решил да им даде урок. След като през есента изорал нивата, ги оставил там, като на гърбовете им вързал по една торба с жито.
– Когато разберете силата на житните зърна, тогава ще ви освободя. В бараката съм ви оставил сено – казал им той.
Стояли воловете ден, два, седмица – нищо не се случвало. Една вечер минал бухал и кацнал край тях. Поговорили. Те се оплакали, че житните зърна не показват силата си. Тогава бухалът им казал:
– Житните зърна са деца на земята. Само когато ги посеете обратно в нея, можете да видите тяхната сила.
Воловете се замислили какво да направят. Единият с рога си пробил торбата, която стояла на гърба на другия. Вторият тръгнал да върви из изораната нива, а зрънцата падали, падали… Другият вол вървял след него и заравял с копита зърната. След това пробили и другата торба и повторили действието.
Ден по-късно завалял дъжд. Воловете играели, пасели трева, гледали и чакали да се случи нещо. Започнали да се показват зелени стебълца, но скоро завалял сняг и покрил цялата нива. Станало студено. Воловете се скрили в бараката, ядели от сламата, която стопанинът им бил оставил, стояли сгушени и чакали.
През пролетта снеговете се стопили и под тях отново се подали зелените стръкове. Започнали да растат. Воловете обикаляли нивата и я оглеждали с интерес и с надежда да разберат каква е силата на житото.
Дошло лятото. Житните стръкове се напълнили със зрънца, които ставали все по-големи. Стеблата се променили – пожълтели, натежали и започнали да се навеждат към земята. Накрая станали златни. Воловете продължавали да гледат и да се питат каква ли е силата им.
Един ден се появил стопанинът, ожънал нивата. После отделил зърното от стеблата. Натоварили зърното в чували. Метнал ги на гърбовете на воловете и тръгнал към воденицата. Там ги пуснал между големите камъни да ги смелят на брашно. Взел една торбичка с брашно и отишъл при жена си. Тя смесила брашното с малко вода и омесила хляб. Хвърлила го в огнената пещ. Воловете стоели отвън и наблюдавали през прозореца. Жената извадила хляба, а уханието му се понесло в цялата стая.
Стопанинът завел воловете при другите животни и казал.
– Утре ще ви питам дали разбрахте силата на житното зърно.
На сутринта той отишъл при тях.
– Не разбрахме каква е силата на житото. Цяла година гледахме, наблюдавахме и – нищо. Първо го пуснахме в земята и го заровихме да стои на тъмно. Заваля дъжд и стана кално. То стоя заровено и търпеливо, пусна стебълца, но нищо друго не направи. После заваля сняг и стана студено. То издържа и това. Като дойде пролетта, започна да расте и няколко месеца растеше и зрееше. Точно когато мислехме, че сега ще видим силата му, дойде стопанинът и го ожъна, махна му стеблата, изрони му зрънцата. То продължаваше да търпи. Занесе го на реката и го пусна между големите камъни. Те го смачкаха на прах. Но и с това не се свърши неговата мъка. Жената на стопанина го взе, забърка го с вода и го хвърли в огъня. Извадиха хляба от пещта. И това не беше всичко. Разчупиха го и накрая го изядоха. Не разбрахме каква е тази сила на житните зърна…
А вие, деца? Досещате ли се каква е силата на житото?
Повече за Седмицата на Търпението можете да прочетете тук.