Всички използвали водата, за да се чистят. Хората, животните, растенията, дори камъните. Слънчевите лъчи обичали да танцуват и да си играят с нея. Обаче имало и такива същества, които не обичали чистотата. Те решили да направят нещо – да изцапат реките. Започнали да хвърлят мръсни неща, боклуци и пръст. Реките променили цвета си. Станали тъжни. Водата им ставала червена, кафява, жълта… Те започнали да плачат.
Помолили Вятъра за помощ. Той летял бързо, но не знаел как да им помогне. Дори се уплашил да не се изцапа и стоял на далече от реките. Слънчевите лъчи продължавали да идват и да галят водите, но не можели да ги изчистят. Мръсните същества били доволни. Най-после щели да живеят в една мръсна земя.
Реките продължавали своя тъжен път към океана. Как ще изцапат и него, своя татко?! Но не можели нищо да направят. Цялата им кал и мръсотия щяла да се излее там.
Океанът ги посрещал една по една. Всички реки се стичали и вливали при него. Край бреговете му се събрали много хора. Едните били такива, които живели край океана, и идвали, за да се изчистят. А другите били от мръсните. Те били дошли, за да празнуват своята победа.
В началото океанът се изненадал, появили се вълни, разсърдил се. Но като видял тъгата в очите на реките, се спрял. Вълните се успокоили, водите му се омиротворили. Океанът сякаш заспал. А всъщност той тихо говорел на своите деца – реките.
– Идвайте, мои малки и големи реки. Отдайте ми всичката кал, с която са ви напълнили.
Стоял и приемал. Дълго време.
Мръсните били доволни, били победили и си отишли. Но в свето доволство дори не усетили как спрели да хвърлят повече боклуци и постепенно реките отново потекли чисти.
А океанът стоял търпеливо. Калта се утаила на дъното, боклуците потънали. Малко по малко водите му се изчистили, само станали по-солени от сълзите на реките, на хората и на животните. След няколко дни, когато хората дошли отново на брега на океана, той бил чист, както преди, а реките пеели песни за неговото търпение и мъдрост.
„Мислите ли, че океанът не усеща всичката тиня, всичката кал, която се влива в него от хилядите мътни реки? Океанът усеща, но търпи, понася тия несгоди като временни положения. Той разбира процесите, по които тази нечистота може да се утаи, да се премахне, затова с търпение чака това време.“
Повече за Седмицата на Търпението можете да прочетете тук.