Имало една държава на далечен остров, която била много богата. Толкова богати били всички жители, че се носели легенди по цял свят за тях. Но трудно се стигало до острова. Казвали, че царят е вълшебник и го прави невидим за корабите, които не иска да пусне. Дали е така… не било сигурно, но всички искали да видят острова и богатствата му.
Царят имал дъщеря. Тя пораснала и дошло време да си избере съпруг. Нейният баща изпратил писма на всички познати царе. „Всеки принц, който иска да се ожени за принцесата, нека в първият ден на шестия месец да бъде на пристанището в града, наречен „Врата на морето“ – пишело в писмото.
Когато денят настъпил, пристанището било изпълнено с царски делегации. Царят на островната държава се изправил. Поздравил ги, благодарил им и им казал каква ще бъде задачата. Този, който искал да стане съпруг на принцесата, трябвало да я заслужи. Първото изпитание било принцовете да си построят сами кораби, с които да преплуват през морето. На всеки, който искал да опита, щели да дадат работници, за да му помагат.
Някои веднага се отказали – нямали желание да си губят времето и да си морят царските ръце. Имало и такива, които се захванали с голямо желание, но скоро се изморили и решили да си починат, да се повеселят и… също се отказали. Много принцове успели да направят малки кораби, но когато ги пускали във водата, те потъвали.
Няколко от кандидатите работили дълго и усърдно. Трудели се много часове всеки ден. Бързали да построят своите кораби и да отплават. След месеци работа те пуснали корабите на вода и се приготвили да тръгнат. Само един от принцовете продължавал да стои около кораба си и да се оглежда.
– Хайде, приятелю! Корабът ти е готов. Пускай го на вода и да започваме състезанието – викали му другарите.
– Още малко – отговарял им. – Търся нещо много важно.
– Корабът ти си има всичко нужно. Не знаем какво още искаш да му сложиш, но няма да те чакаме. Ти ще загубиш – казали те и потеглили в морето.
Последният принц обикалял цял ден около брега. Хората в града продължавали да се чудят какво търси още, но понеже той не бил много разговорлив, не го и питали. Най-после намерил това, което му трябвало. Върнал се при кораба си и му сложил две големи котви. Вързал ги със здраво въже и спуснал кораба във водата. Платната на другите принцове отдавна не се виждали на хоризонта.
– Ей, принце! Толкова ли беше важно да сложиш котва на кораба си. Ти закъсня и сега не можеш да ги настигнеш.
– От моя дядо знам, че котвата помага да спреш кораба, където и когато искаш или имаш нужда. Ако стигна до острова на принцесата, а ветровете духат силно, корабът ми няма да може да спре там и ветровете ще ме издухат някъде далеч в морето.
Така и станало. Когато наближил острова, задухали силни ветрове. Последният принц виждал как ветровете отнасят другите кораби далеч в морето, без те да могат да спрат. Той спуснал котвите, които задържали кораба на едно място, и когато ветровете утихнали, слязъл на брега. Оказало се, че е единственият, който успял да стигне до острова. Заради своя ум и търпение бил възнаграден. Оженил за принцесата и заживели щастливо.
„Човек с търпение е като кораб с котва; човек без търпение е като кораб без кормило.“
Повече за Седмицата на Търпението можете да прочетете тук.