Живеело преди години едно момче, което било много добро, умно и талантливо. Отнасяло се добре и с децата, и с животните, с растенията и с камъните, мислело бързо и обичало да чете, умеело да рисува, да пее, да изработва разни неща.
Имало обаче и нещо, което все му пречело. Често се случвало да се отказва от някои игри, защото му омръзвало да чака да му дойде редът. Когато учителите задавали въпрос на някого, то все бързало да отговори и не давало възможност на другите деца да помислят и да кажат нещо. Започвало да рисува картина, но не изчаквало достатъчно като наслагва цветове, и не успявало да направи това, което иска. Много пъти изобщо не завършвало това, което рисува или майстори. Така се получавало и с уроците му по цигулка. Знаело как трябва да звучат тоновете, но все не се получавало – трябвало да повтаря много пъти, дни наред, за да изсвири красива мелодия и това никак не му харесвало. Всички тези неща го натъжавали и ден след ден то все повече губело усмивката си.
Веднъж след поредната игра, която трябвало да напусне, защото не искало да си чака реда, тръгнало през близкия парк. Ядосано си подритвало паднали шишарки и в един момент даже не усетило как извикало на глас: „Омръзна ми вече! Всичко постоянно се обърква!“
– Какво ти е? – чуло изведнъж спокоен глас. – Може би мога да ти помогна, ако споделиш с мен.
На една пейка седял старец със светли дрехи, в ръцете си държал дебела книга, а очите му внимателно наблюдавали детето.
– Какво ми е? Ужасно е. Игрите се провалят, картините не стават, учителите все ми правят забележки, с цигулката нищо не се получава. Уж всичко знам, а нищо не мога да направя!
– Разкажи ми! – помолил старецът.
Момчето седнало и изказало всичко, което му се било насъбрало. Накрая вдигнало очи към стареца, а той, за негово учудване, бил усмихнат.
– Всичко разбрах – казал, – ти си много умен и талантлив, но ти липсва търпение и постоянство, а без тях нищо не се постига. Но, бъди спокоен, на това можеш да се научиш. Трябва ти само една ябълка.
Старецът извадил от джоба си една хубава червена ябълка, разделил я на две и после казал:
– Вкусна беше тази ябълка, нали? Но освен това, тя е вълшебна. Семките ще взема аз и ще ги посея в земята. А на теб ще дам това – и той вдигнал едно малко крехко дръвче, което било зад пейката. – Посади това дръвче и се грижи добре за него. То ще те научи как да бъдеш търпелив и постоянен.
– А как ще разбера дали съм готов, дали съм се научил?
– Дръвчето ще ти каже. Когато си готов, ще получиш неговия подарък. А сега – довиждане и успех! – казал старецът и изчезнал.
Момчето останало смаяно. Да не би да е било сън? Но до него стояло мъничкото дръвче – значи наистина се е случило.
То взело дръвчето, отишло у дома и го посадило в градината. Било ранна пролет. Всеки ден навестявало дръвчето, говорело му, разказвало му какво прави и чакало. Другите дървета в градината цъфнали, но неговото дръвче останало без цветове. „Може би е още малко и затова“ – казвало си момчето. „Явно ще трябва да изчакам до следващата година…“ – въздишало то, но нямало какво друго да направи.
Дошла есента, зимата, а през пролетта малкото дръвче разцъфтяло. Момчето много се зарадвало. „Най-после!“ – казвало си. Но, цветовете прецъфтели, а плодове не се появили. Само на две клонки имало по едно малко плодче, но и те изпадали още преди да пораснат. Момчето било много разочаровано. Седнало до дръвчето, навело глава и било готово да се разплаче, когато изведнъж чуло гласа на стареца: „Дръвчето се учи как да отглежда плодовете си. То не бърза, не бързай и ти. Бъди търпелив – не се отказвай!“. Огледало се, никого не видяло, но все пак му олекнало. Станало, усмихнало се и продължило да се грижи за дръвчето.
Дошла отново есента, позлатила листата, градината станала много красива. Момчето идвало цяла седмица да наблюдава и да рисува. Всеки ден си казвало, че картината е вече готова, но на другия ден отново добавяло по нещо. В края на седмицата занесло картината в училището и я дало на учителя си по рисуване. Той благодарил и я прибрал, но нищо повече не казал.
Продължавали и уроците по цигулка. Момчето напредвало бързо, защото се упражнявало редовно. Учителят му давал нови и нови, все по-интересни и трудни пиеси за свирене. В училището всичко вървяло добре, в игрите също. Така неусетно изминала зимата, а през пролетта младото дръвче отново цъфнало – направо се отрупало с цвят! Такава радост!
Седмица по-късно обаче след една много студена нощ цветовете замръзнали и изпадали. Момчето било направо отчаяно – толкова време, толкова грижи, и накрая да чака още цяла година! Тръгнало напосоки, без да гледа накъде върви и, без да разбере как, се озовало до същата онази пейка в парка. А там седял старецът и го чакал. Поседнало то, мълчало и въздишало, нищо не казало. Не се ядосвало, просто било много, много тъжно. Старецът сложил ръка на рамото му и тихо прошепнал:
– Още малко търпение! Не се отчайвай, вярвай! И на себе си, и на дръвчето.
Вдигнало глава момчето – било само на пейката. Станало и тръгнало обратно към дома си.
Всеки ден отивало за малко при дръвчето, което вече се било разлистило, и после продължавало със своите занимания. Наближавал празникът в края на учебната година. Тогава се случили няколко неща. Първо – поканили го да участва в концерта на училището. Всички много му ръкопляскали и казвали, че отдавна не са слушали толкова добър ученик – цигулар. После неговите съученици се събрали и го посочили като най-добър приятел заради търпението, с което обяснявал и помагал на всички, които не разбирали нещо в уроците. А накрая директорът на училището обявил, че най-красивата картина, нарисувана през тази година един ученик ще бъде изпратена да участва в изложба на всички училища. Досещате се, че това била есенната картина от плодната градина.
Момчето се радвало много на успехите и на приятелите си. Нямало и следа от някогашните му проблеми. Е, не всичко ставало лесно и приятно, но то вече умеело да чака и да работи, без да се отказва.
Един ден останало малко по-дълго при своето дръвче и с изненада видяло, че между листата има един плод, който бил издържал на големия студ и лека полека растял. В края на лятото ябълката узряла. Момчето я откъснало и изтичало в парка. Там го чакал старецът.
– Благодаря ти! – казало момчето. – Наистина дръвчето ме научи на търпение и постоянство. А ти ми помогна и да не губя вяра. Сега вече животът ми е много по-добър. Нека си разделим ябълката!
– Радвам се, че успя! – казал старецът. Благодаря, но тази ябълка е за теб. Ти вече знаеш какво да правиш.
С тези думи старецът отново изчезнал, а момчето се замислило, после бавно изяло ябълката и събрало семчиците.
През следващите години неговото дърво ставало все по-голямо и раждало много плодове. Момчето споделяло плодовете с всички свои приятели. А когато срещнело някое забързано, тъжно и ядосано дете, го хващало за ръка и му казвало:
– Ела да ти покажа моето ябълково дръвче, което ме научи на търпение.
Повече за Седмицата на Търпението можете да прочетете тук.