Помните ли приказката за дъждовната капка, която в първото свое пътешествие към земята се оказа хваната в мрежата на майстор Паячко? Как дойдоха слънчевите лъчи и направиха прекрасен концерт заедно с водната капка. Паякът беше толкова впечатлен, че за благодарност скъса своята паяжина, за да освободи капката, и тя да продължи своето пътешествие на земята. Така те станаха приятели.
Капката водеше и други свои приятелки, които полепваха по паяжината на паяка, а слънчевите лъчи идваха и правеха цветни концерти. Много животни бързаха след дъжда да отидат край паяжината с надежда да чуят и видят това вълшебство. А паякът продължаваше да къса паяжината си след всеки концерт, за да освободи дъждовните капки, и после започваше отново да я поправя. Но и в другите дни, дори да се скъсаше само една нишка, той започваше да я поправя и не се спираше, докато не стане съвършена. Другите паяци не го разбираха и даже му се смееха.
– Кому е нужно това?
– На мен – отговаряше той. – Щом имам такива приятели, не мога да ги поканя в някаква скъсана, грозна мрежа.
– Но и в грозна мрежа пак можеш да хванеш муха или пеперуда. А ти по цял ден само това правиш. Губиш си времето и усилията.
– За мен е важно. Аз обичам приятелите си. И не бързам.
Случваше се да падне листо или клон, или да мине голямо животно. Късаха някоя нишка или цялата паяжина. Понякога вятърът беше толкова силен, че клоните на храста се оплитаха и тогава паяжината отново се разваляше. Майстор Паячко се появяваше бързо и се залавяше за работа. Докато не поправи всичко, не се спираше.
– Утре няма да вали. И след утре също. Знаеш го. Защо пак оправяш паяжината си. Твоите приятели-гости от небето няма да дойдат за концерт скоро.
– Да. Сигурно няма да вали, но искам да съм готов.
Другите животни също забелязаха усилията му и го питаха:
– Не ти ли тежи? С часове стоиш и плетеш. И толкова бавно и внимателно работиш, толкова време ти отнема…
– Когато обичаш някого нищо, не ти тежи – отговаряше той – Търпелив и работлив бъди сега… – така си пееше паячето. И тихо продължаваше да работи.
Скоро другите паяци също започнаха да се стремят и техните паяжини да бъдат толкова красиви. Заедно с красотата им постигнаха и здравина, а самите паяци станаха спокойни и търпеливи. Гората с най-красивите паяжини – така започнаха да я наричат, а паяците в нея – най-търпеливите работници.
„Иска ли човек да развие търпение в себе си, трябва да наблюдава как паякът прави мрежата си. Като не успее да хване муха, той не се отчайва, а чака с часове. Понякога вятър разкъсва мрежата, но паякът отново започва да тъче. Работи спокойно и търпеливо удвоява нишката си, за да издържи на силния вятър. Като наблюдавате как паякът работи, кажете си: Ако паякът, такова малко същество, проявява търпение, защо аз – човекът, да не бъда търпелив?“
Повече за Седмицата на Търпението можете да видите тук.