Приказка (с музика) за Слънцето и планетите

Тази приказка е част от книгата „Приказките на бялото кокиче„. През 2018 г. тя стана основа за Музикална приказка „Слънцето и планетите“, която достави на своите изпълнители (тогава първокласници) много радост и вълнение. Сценарият и песните ще можете да видите тук скоро.


А ето и оригиналната приказка:

Художник: Ели Валек

Една сутрин Слънцето се събудило, отворило очи и се стреснало: златната му корона била изчезнала, лъчите ги нямало на главата му, а две огромни железни вериги стягали краката му и не му позволявали да се движи. Това го уплашило. Нима цял живот ще стои затворено в златния си дворец! А кой ще огрява цветята, тревите, водите, децата? Кой?
– Неее! Това не е възможно! – ахнало Слънцето. – Ще повикам помощ. Лунице, сестрице! На помощ появи се!

Луната мигом се появила. Тя се опитала да махне оковите, но сребърните ѝ лъчи не могли да огънат здравите железа. Само изрисували върху тях плетеници, които наподобявали цветя, животни, букви и форми. Като видяла какво се получило, Луната се дръпнала смутена назад, започнала да се извинява, а от очите ѝ потекли сълзи.

Слънцето разбрало, че тази работа е за някой по-силен.
– Мааарс! Къде сиии? Мааарс! – завикало то, но колкото и да викало юначният Марс не се появил. Навярно той бил отишъл да преследва някакви разбойници и никой не знаел кога ще се върне.

За щастие, вместо него дошъл Юпитер, който чул призивите на Слънцето за помощ. Той хванал здраво железните окови, дръпнал ги – хоооп! И… О, не! Вместо две железа на краката на Слънцето сега се появили пет.
– Ей, какво правиш? – стреснало се отново Слънцето – Нарочно ли ми сложи още тежести?
– Какво говориш! Изобщо не ми е хрумвало такова нещо. Чакай, ще опитам още веднъж. Юпитер отново хванал железните вериги, затворил очи, затаил дъх и се ослушал. Нищо. Всичко било спокойно. Тогава събрал силите и мислите си и дръпнал силно, ама толкова силно, че Слънчовият дворец се разтресъл.
– Нееее… – изохкало Слънцето.
На краката му вече имало още шест железа! Нови-новенички! Юпитер отскочил смаян назад, застанал до Луната и се захванал да обяснява защо се получило така.

– Може би трябва да опита някой не чак толкова силен, – замислило се Слънцето. – Някой, който действа с красота и финес.
И се сетило за Венера. Красавицата дошла, усмихнала се на всички и затананикала някаква мелодия. Протегнала ръка, погладила веригите и желязото започнало да омеква. Тя продължила да го гали и да му пее и постепенно то започнало да се смалява. Всички се зарадвали, а желязото скоро се превърнало в малка красива гривна на крака на Слънцето. Дори изящните рисунки на лунните лъчи изглеждали като част от гривната. Май успели да намерят начин да се справят с трудната задача! Венера започнала да гали и останалите железа. Слънцето се успокоило – щяло отново да пътува по небесната шир!

И в този момент се появил Марс.
– Слънцето ме е търсило за помощ – викал той отдалече и севтурнал към оковите. – Спокойно! Аз ще се оправя с тия железа! Ще направя от тях мечове!
И преди някой да успее да го спре, той избутал Венера и сграбчил омекналите железа. Огъвал ги, дърпал ги… А те сякаш само това чакали. Съживили се, засветили в червено, отново станали големи и отново заякнали.
– Опс! Какво стана? – изохкал Марс. – Та аз исках да помогна!

Всички навели глави и докато размишлявали какво да правят, в двореца влязъл Сатурн.
– Тихо! Каква е тая говорилня? Искам ред тук! Какво гледате? А ти какво се оплакваш? – викнал Сатурн на Слънцето. – Виж го ти! Тежало му… Не можел да ходи… Я стига! Хленчиш като бебе. Ставай и започвай да тренираш. Тези железа ще те направят много силен.
Сатурн говорел толкова строго, че никой не помислил дори да оспори думите му. Слънцето избърсало сълзите си и започнало да се опитва да прави гимнастически упражнения с оковите. Марс му помагал, за да изкупи вината си, а и защото той самият обичал да показва силата си и да спортува.
И докато Слънцето тренирало под внимателния поглед на Сатурн, прозорецът неочаквано се отворил и в залата влетял Уран.

Той избутал Сатурн настрани, скочил върху железата и започнал да майстори нещо – чегърт-превърт, тряс-прас, дан-бам! Никой не разбирал какво прави Уран, но скоро върху всички железа се появили антени и колелца и те заприличали ролери или на скейтбордове.
– Ето, сега си напълно свободен. Може да се движиш накъдето искаш, а чрез тези антени ще имаш връзка с когото си поискаш.
Зарадвало се Слънцето и веднага се опитало да се изправи. Но каква била изненадата му, когато краката му се плъзнали на различни страни! Всички колелца искали да се движат самостоятелно. Дърпали се, бутали се и накрая Слънцето се строполило.

Преди някой да успее да реагира, Нептун скочил и помогнал на Слънцето да се изправи. След това го взел на ръце и го сложил да седне на царското легло, като през цялото време му говорил нежно, успокоявал го и дори превързал удареното му коляно.
– Няма нищо страшно. Какво като падна? Нали се изправи… Ето, виж колко си прекрасен! И знаеш ли – ти просто имаш, как да кажа…  просто имаш проблем с очите. Не виждаш добре. Я сложи тези розови очила. Е, как е сега? Всичко изглежда прекрасно, нали?
Слънцето било толкова безпомощно, че се оставило в ръцете на Нептун. Сложило си розовите очила и видяло безкрайно красиви картини – надлъж и нашир всички му се радвали, всички го обичали и пеели хвалебствени песни. „Виж ти! Значи могат да ме обичат и да ми се радват и без да се налага да обикалям по небето.“ – казало си Слънцето и това толкова му харесало, че забравило за железата по краката си. Не искало дори да си помисли за тях.
– Прекрасно! Ще си стоя само с тези очила – решило небесното светило.

– Трябва да направим нещо… – замислили се Венера и Сатурн.
– Не е добре да се крие зад тези очила – добавили Луната и Уран.
Но Слънцето не разрешавало на никого дори да се доближи до него, и не искало и да чуе за махане на очилата.
– Преди ми харесваше повече – въздъхнал Марс. Като правехме упражнения… Тогава само краката му бяха контузени, а сега направо мозъкът му се е повредил!
– Но кой може да помогне? – питали се всички. Само Нептун отказвал да се съгласи с тях и им показвал колко щастливо изглеждало Слънцето, как се радвало, как се усмихвало.
– Защо искате да го направите отново нещастно? То тъкмо успя да се посъвземе.

Докато всички си говорели, в двореца се понесъл хлад и сянка се появила тихо и безмълвно. Плутон бил влязъл в залата. Пристъпил тихо до Слънцето, погалил го, прегърнал го, започнал да го върти бързо и още по-бързо, и в следващия момент се чул взрив. Всички се стреснали, а розовите очила се разлетели на парчета. Слънцето се уплашило, после се ядосало, но след това се замислило.
– Това, което направи, беше опасно. Повече не прави така! Особено без предупреждение. Но сега поне знам, че трябва да предприема нещо сам.

Настанала тишина, а Плутон се оттеглил назад при останалите планети. Слънцето мълчало известно време.
– Знаете ли, тези очила ми помогнаха – проговорило то. – Видях, че някой липсва. Къде е онзи, малкият и бързият? Къде е Меркурий, който винаги обикаля около мен когато съм по небето, а сега се е скрил някъде?

Огледали се планетите – Меркурий наистина не бил сред тях. Тръгнали да го търсят из целия дворец и скоро го открили. Бил в най-високата кула и майсторял нещо, а до него блестялала златната слънчева корона. Хванали го и го завели при Слънцето.
– Ето го крадеца! Хванахме го в кулата, а короната беше при него.
– О, моя най-любима и най-прекрасна звезда от всички по небето! – усмихнал се лъчезарно Меркурий на Слънцето. – Това, което говорят, изобщо не е вярно. Първо, не съм крадец. Не съм откраднал короната ти, а просто я пазех. И второ – като всички останали аз също търсех начин да те освободя от веригите. Ето виж…
И Меркурий извадил един изкривен и нащърбен слънчев лъч.
– Какво си направил с моя лъч? – настръхнало Слънцето.
– Направих специален, направо вълшебен ключ, който ще отключи твоите окови… Меркурий клекнал в краката на светилото и показал една съвсем малка ключалка. Толкова малка, че дотогава никой не я бил видял. Вкарал в ключалката слънчевия лъч и го завъртял няколко пъти. Веригите се отворили и паднали в краката на Слънцето. И преди още другите да се усетят, Меркурий се изправил и започнал да говори нещо на ухото на светилото.

– Да, да, добре… – поклатило глава Слънцето. – Ах, че е хубаво да си свободен! Сега вече мога да полетя отново и да огрея Земята и всички деца, цветя, птички, тревички и водички…  А за благодарност към моя спасител Меркурий, му подарявам още един слънчев лъч.
Така казало Слънцето, сложило си короната, нагласило лъчите си и полетяло по небесната шир.

Останалите планети също се радвали, но и се питали:
– А какво всъщност се е случило? И откъде са се появили тези вериги върху краката на Слънцето?
Но нямало кой да отговори на тези въпроси. Според някои, това било направено от една невидима планета-майстор, наречена Вулкан, която се била разсърдила, че не я забелязват. Според други – някоя тъмна комета от далечния космос е влязла в двореца и след това отново е избягала. Трети мислели, че Слънцето било толкова изморено, че без да разбере, само си е сложило железата, за да може поне един ден да си почине.

Меркурий обаче разказал нещо съвсем друго:
– Както знаете, аз винаги съм близо до нашето светило. Снощи, когато влязох в чертозите му, видях, че над него са се надвесили огромни сенки. Не можех да преборя тези чудовища, затова с бързината на мисълта прелетях помежду им, грабнах короната и слънчевите лъчи, за да ги запазя, и отлетях в най-високата кула. Знаех, че сенките не обичат високи места и нямаше да ме последват там. А после стоях и чаках да дойдете и да ме намерите, за да спася Слънцето.

Дали е било така и можем ли да му вярваме на Меркурий? Нека всеки прецени сам. Важното е, че Слънцето отново светело и всички планети можели да продължат със своите задачи.