Един млад слънчев лъч обикаляше из Космоса. Той беше много любознателен и искаше да посети всички възможни и невъзможни места. Преминаваше през звезди големи и малки, звезди джуджета и звезди гиганти, през планети обикновени и планети с пръстени, планети със и без атмосфера, планети без капчица течност и такива, които целите бяха течни, планети с вулкани или пък с пустини, планети с живот или пък без, планети с една или повече луни. Разбира се, спираше се и при луни, комети, астероиди… Искаше да научи абсолютно всичко.
Неочаквано за него попадна на малка и самотна планета. Тя се беше свила в един далечен край на Космоса и стоеше почти неподвижна. По нея нямаше океани, нямаше облаци, нямаше и живи същества. Слънчевият лъч я огледа, прелетя няколко пъти около нея, спусна се надолу и се спря дълбоко в нейните недра. Оказа се, че тя има огнено сърце. И много тъгува, че е сама. А станеше ли ѝ тъжно, избухваха вулкани на повърхността ѝ.
Когато продължи отново полета си, той дълго време мисли за планетата. Твърдо реши, че ще направи всичко по силите си, за да я зарадва. Летеше през Космоса и мислеше, но въпреки че беше видял толкова много звезди, галактики, планети и куп други места, сега не знаеше как да помогне.
– Явно не ми достига знание – помисли си той и се отправи към Централното Слънце. – Ще потърся помощ от най-стария слънчев лъч.
Пътува дълго и стигна. Влезе в двореца и помоли за среща с най-стария слънчев лъч. След като го изслуша внимателно, старият лъч каза:
– Имаш чудесна идея, но тя не е по силите само на един слънчев лъч. Трябва да намериш още лъчи, които са съгласни да ти помогнат. Когато сте готови, елате отново при мен и аз ще ви науча какво да направите.
Младият слънчев лъч полетя още по-бързо из звездните пространства. Бързаше да намери други лъчи, които да искат да помогнат. Обикаляше по всички звезди. Някои от лъчите веднага се съгласяваха, други отказваха. Но той не се сърдеше. Просто продължаваше да лети и да търси помощници. Когато станаха сто четиридесет и четири, слънчевите лъчи се отправиха обратно към Централното Слънце, за да научат какво могат да направят за планетата. Старият слънчев лъч ги прие в царския дворец, огледа ги с радост и започна да обяснява какво им предстои.
– Давам на всеки по една магнитна кутийка. Докато летите през космическото пространство, ще събирате специален космически прах. Колкото може повече ще съберете и ще го поставите в тези кутийки.
– Но те са съвсем мънички! Колко прах можем да съберем?
– Прави сте – засмя се старият слънчев лъч, – малки са, нооо… в тях можеш да събереш колкото искаш прах. Като пристигнете при планетата, ще се спуснете до нейната повърхност и там ще пуснете космическия прах. Той ще се събере на големи топки и ще се получат облаци. Нейното сърце е огнено, но не се е събудило и планетата е студена. От студеното облаците ще се превърнат в дъжд, който ще завали, и ще се появи вода на планетата. После всички лъчи ще се съберете в един сноп и като светкавица ще се спуснете през водата. Чрез вашата енергия ще пуснете електричеството, за да съживите духа на водата. А щом духът на водата се събуди, и животът ще може да се появи на тази планета. Летете сега!
След като свършиха задачата си, радостни и доволни, слънчевите лъчи се върнаха на Централното Слънце при стария лъч. Той изслуша вдъхновения им разказ. На лицата им грееха усмивки, а без те да забележат, светлината на всеки от тях беше станала по-ярка и по-богата.
– Виждам, че не сте изморени и сте готови за следващата си задача.
Отнякъде се появиха двама от неговите помощници. Те носеха в ръце диамантено сандъче.
– В това сандъче има дар от Централното Слънце. Давам на всеки от вас по два различни кристала. Едни са цветни, други тъмни, трети прозрачни, едни са твърди, други са течни, има такива на прах или меки, има тежки и леки… Всеки ще избере какви да вземе. Трябва да ги заровите дълбоко в недрата на планетата. След това ще се съберете в небето около планетата, ще хванете ръцете си и ще направите една огромна слънчева мрежа около нея. После ще започнете да събирате и да свивате мрежата. Тя трябва да става все по-тясна и по-тясна и да притиска силно планетата. Важно е да я свивате и натискате, докато кристалите станат едно с нея.
– А как ще разберем дали това се е случило? И колко е нужно да притискаме? – запитаха някои от лъчите.
– В това се състои част от задачата ви. Трябва сами да го разберете. Никой предварително не може да ви каже – усмихна се старият слънчев лъч и ги изпрати до вратите на царския дворец.
Лъчите отлетяха бързо обратно към малката планета. Тя вече не се чувстваше толкова самотна и ги очакваше. Те не закъсняха да се появят. Всеки летеше и носеше поверените му кристали. Щом долетяха до планетата, те се спуснаха дълбоко в нейните недра. Нямаха карта, нито указания къде точно трябва да положат кристалите, затова трябваше да послушат какво им казват сърцата им. Сложиха кристалите си там, където усетиха, че би било подходящо, и отлетяха. Събраха се в Космоса около планетата, хванаха се със светлинните си ръце, образуваха една огромна мрежа и започнаха да я свиват. Тя ставаше все по-малка и по-малка. Започна да притиска планетата. Притискаха дълго време, когато се чу глас:
– Колко още ще притискаме?
– Да, колко? – обадиха се и други. – Как да разберем? – и погледнаха младия слънчев лъч. Той не знаеше какво да отговори.
– Може би е добре да попитаме самата планета. Вероятно тя ще знае.
– Достатъчно е – усмихна се тя. – Усещам всеки един от кристалите, които посадихте в мен, като свое дете. Те са добре. Можете да спрете. Благодаря ви!
Лъчите си отдъхнаха, освободиха слънчевата мрежа и полетяха обратно назад. Когато се върнаха на Централното Слънце, старият слънчев лъч го нямаше. Бил отишъл при едно тъмно слънце, като заръчал да го чакат и да си починат. Лъчите бяха много изненадани.
– Как така ще ходи при тъмно слънце? Защо ли му е притрябвало?
Малко след това той се върна, събра ги и им разкри каква е следващата им задача.
– За да може да намерим семейство на планетата, е нужно тя да започне да се движи и да се отправи на пътешествие. Най-близкото слънчево семейство е това – посочил им той на една карта. – Трябва да пренесете планетата дотам.
– Но как така? Ние сме твърде слаби – чуха се гласове и лъчите помръкнаха. – Това не е по силите на отделни лъчи.
– Така е. Прави сте – усмихна се старият лъч. – Затова ще получите помощ. Разговарях с едно тъмно слънце. То ще ви помогне, но трябва да сте внимателни. Знаете, че не бива да го приближавате много, защото може да ви хване в своята пелерина и да не ви пусне повече. Бъдете бдителни и спокойни. Всичко ще е наред.
Лъчите отлетяха леко притеснени от слънчевия дворец. Досега не бяха чували, че тъмните слънца могат да бъдат полезни и дори да се говори с тях. Всички ги учеха да ги заобикалят отдалеч в космическото пространство, за да не ги погълнат.
Застанаха близо до планетата и започнаха да чакат. Скоро в далечината се появи космически вихър. Те не го виждаха, но усещаха как придърпва всичко към себе си. Това ги накара да внимават много. Вихърът се движеше право към малката планета. Щом я наближи, тя беше подхваната от тъмните му струи, завъртя се и неочаквано за лъчите вихърът я запрати далеч, далеч в Космоса. Слънчевите лъчи веднага полетяха след нея. Сега разбраха как Тъмното Слънце им помогна. Те настигнаха планетата и започнаха да я бутат с всички сили. Целта беше да я закарат до близката звезда, която им показа старият лъч, за да може да започне да се движи. Бутаха, бутаха… Силите им бяха на привършване, когато усетиха как звездата подхвана планетата и тя се завъртя около нея. Лъчите бяха много доволни. Планетата вече се движеше и даже си имаше семейство. Отлетяха обратно към Централното Слънце. Светлината им беше нараснала още повече, но те продължаваха да не забелязват тази промяна. Старият лъч ги чакаше с блага усмивка.
– Добре се справихте, мили млади приятели – започна той, – а сега идва трудната част.
– Но как така? – учудиха се те. – Не беше ли това трудното? Ние мислехме, че сме приключили със задачата си.
– Нека да ви кажа какво е нужно да се направи и вие ще прецените. Първо трябва да обиколите отново целия Космос и да вземете от всички слънца по една малка светлинка. След това трябва да се гмурнете в планетата и да останете в нея със заровени глави безкрайно дълго време. Толкова дълго, колкото е нужно, за да се превърнете в растения. Главата и ръцете ви ще станат корени и с тях ще се държите за земята, а краката и воалите ви ще станат стъбла, клони, листа и ще бъдат насочени към небето и Слънцето. Едни от вас ще бъдат във водата на планетата, други под земята. Кристалите, които поставихте там, ще ви дават сила. Те не са обикновени кристали. Това са по-големи ваши братя от Централното Слънце, които се пожертваха, за да могат да ви подпомогнат във вашата задача. Сега не бързайте да ми отговаряте. Помислете си, починете си и ще говорим отново по-късно.
Мина време и лъчите тръгнаха. Обиколиха целия Космос. Всяка звезда им даде късче от своя огън и светлина. Полетяха отново към планетата. Когато пристигнаха край нея, се спряха и я огледаха отвисоко. Имаше планини, води (океани и реки), вече имаше и облаци, ветрове, понякога все още изригваха вулкани. Беше красиво и промяната се виждаше.
Навлязоха в недрата ѝ. Всеки от тях се притесняваше какво ще се получи. Дали ще издържат, дали ще могат след това дълго стоене в земята да летят отново. Главите и слънчевите им коронки (всеки слънчев лъч си има малка коронка около главата, както Слънцето си има слънчева корона) бяха в земята, а крилете и нозете им стърчаха нагоре. Други се потопиха във водните дълбини и останаха там.
Измина много време. Планетата се завъртя безброй пъти около своето слънце. Слънчевите лъчи продължаваха да стоят здраво в нейните недра. Крилата им, за да не се повредят от дългото стоене на ветрове, дъждове, студ и горещина, си образуваха твърда обвивка. Ръцете и коронките им образуваха мрежа около главите им. Така взимаха сили от земята и пазеха главичките си. Времето продължаваше да тече. Някои от тях започнаха да заспиват. Старият слънчев лъч изпращаше всяка година в определен ден от годината – когато от планетата можеше да се види Централното Слънце – гости. Приятели на тези лъчи, които сега стояха затворени в недрата на земята. Те идваха, говореха си с тях, разказваха им какво става на техните слънца, правеха масаж на крилцата им, понякога пускаха по малко светлина в телата им, за да им дадат кураж и сила.
Постепенно обвивката им загрубяваше. Някои от лъчите започнаха да заспиват, но оставаха на местата си и изпълняваха задачата, която им беше поставена. Когато изтече нужното време, самият стар слънчев лъч дойде при тях, за да ги освободи. Те вече бяха изпълнили мисията си и можеха отново да станат слънчеви лъчи, да летят свободни из Космоса. Старият лъч обаче не беше сам. С него бяха дошли много гости от различни звезди.
– Скъпи мои малки братя, вие изпълнихте своята мисия. Тази преди самотна и забравена планета сега е пълна с живот. Има си свое семейство. Всички ние ви благодарим за усилията, които положихте, и за жертвата, която дадохте – да стоите затворени безброй години. Време е да се върнете по родните звезди. Да разказвате на другите лъчи, да пътувате из Космоса, да продължите да се учите и да учите другите.
Всички гости стояха и чакаха. Малката планета също наблюдаваше с притеснение какво ще се случи. Оказа се, че не е толкова лесно да се събудят лъчите. Изглеждаше даже невъзможно. Времето минаваше, а нито един от тях не се появяваше.
– Бъдете търпеливи – казваше старият слънчев лъч на гостите, – както те бяха търпеливи и стояха безброй дълги години заровени в земята. Те просто са забравили, че са слънчеви лъчи. Нужно им е време, за да си припомнят. Мисля, че знам нещо, което ще им помогне.
Всички гости запяха химните на Слънцето. Това бяха най-хубавите слънчеви песни в целия космос. Постепенно част от затворените в земята лъчи започнаха да се размърдват от унеса, в който бяха застинали. Някои успяха бързо да се събудят и веднага отлетяха в безкрайния Космос. На други обаче им беше много трудно да се измъкнат от растенията, в които се бяха превърнали и с които се чувстваха много свързани.
Имаше такива, които заминаваха и после се връщаха обратно, защото им липсваше планетата, земята, водите и цветята, които са създали. Дори някои помолиха да останат да живеят с тях. Старият лъч ги погали, усмихна им се и ги превърна в малки, почти невидими лъчи, които си имаха криле и коронки, можеха да говорят още слънчевия език, и ги остави да живеят в растенията – като техни пазители.
Още много време чакаха гостите, но повечето слънчеви лъчи си останаха дълбоко в земята. Старият слънчев лъч си замина и помоли звездата, около която се въртеше планетата, на този ден винаги да изпраща своите лъчи на земята при заспалите. Да пеят химните на Слънцето, да им говорят и да се опитват да ги събудят, за да им припомнят кои са.
А младият слънчев лъч? Той се събуди. Но остана да живее на тази малка звезда.
– Така ще съм близо до тях – каза той. – Тези мои братя ме последваха и ми помогнаха в тежката задача. Единственото, което мога да направя за тях, е да остана тук и да се опитвам да им помогна да си спомнят и да се събудят.
Така и направи. Остана да живее на малката звезда. Всеки ден идваше и обикаляше своите приятели. Пееше им, даваше им светлина и топлина, разказваше им звездни приказки, припомняше им кои са те. Говореше си и с малката планета, и с нейните деца. Вече се бяха появили много нови същества. Грижеше се за тях, помагаше им, учеше ги. Всички го познаваха и го очакваха с нетърпение. Понякога някои от лъчите се събуждаха и тогава радостта му беше още по-голяма. А другите – може би някога щеше да дойде и техният ден да си спомнят кои са, вярваше младият лъч.
Случи се още нещо интересно и… може би непредвидено дори от стария слънчев лъч. От целия Космос продължаваха да идват нови и нови лъчи, за да наблюдават какво се случва с тази малка планета. Виждаха промените и искаха и те да участват в този процес. Някои дори започнаха да помагат на растенията, да се грижат за водите, облаците, скалите. Повечето искаха разрешение от младия слънчев лъч и добавяха свои щрихи към природната картина. Имаше и такива, които решаваха да измислят много по-сложни образи, същества. Така се появиха нови живи форми, които можеха сами да се движат, дори да говорят. Едни от тях живееха сред водите, други летяха във въздуха, имаше живеещи на земята и дори под земята. Някои от тях живееха сами, други образуваха семейства, трети живееха в цели стада, ята. Планетата, която преди беше толкова тъжна и самотна, ставаше все по-пъстра и пълна с живот.
Всяка година за нея имаше един специален ден, в който идваха лъчи от Централното Слънце, както и от много други звезди. Те празнуваха заедно с всички същества на планетата, която вече наричаха Живата Земя. Ако и вие успеете да разберете кога е следващият специален ден, може да празнувате заедно със слънчевите лъчи и да чуете най-хубавите звездни песни.
Още много увлекателни приказки можете да намерите в книгите „Приказки от Слънчевия лъч“ и „Приказките на бялото кокиче“.