Старецът винаги ставаше рано. Излизаше да погледа морето и после се захващаше с дървения материал. Беше майстор на лодки. Този занаят се предаваше в рода му. Той беше доста остарял и нямаше нужда да работи, но обичаше работата си, обичаше миризмата на дърво, обичаше да бъде полезен и всеки ден работеше. Сега беше решил, че ще направи тази последна лодка. Работеше бавно и мълчаливо. Не беше много приказлив. Съседите минаваха, поздравяваха го и отминаваха.
Някой седна на камъните и се загледа в него. Майсторът не му обърна много внимание, работеше и мълчеше. Гостът също мълчеше. След няколко часа се изправи и каза:
– За мен беше истинско удоволствие да гледам как работиш. Ще ми позволиш ли и утре да дойда?
– Щом имаш време и желание – твърдо отговори майсторът, без да го поглежда.
На другия ден непознатият се появи отново. Седна тихо, наблюдаваше и мълчеше. Стоя дълго и после каза:
– Много внимателно работиш. Ръцете ти все едно танцуват по тези дървета. За кого я стягаш?
– За никого – отвърна майсторът. – За себе си я правя.
– Влизаш ли още навътре? – прозвуча изненадано гласът на гостенина. – Очите ти доста зими са видели…
– Така е – изправи се майсторът и за първи път го погледна. – Стар съм и вече не влизам навътре. Само в залива ме вземат понякога. Но тази лодка я правя за себе си. Една последна. Докато имам сила в ръцете си и краката ме държат… Като гледам, и ти си натрупал сняг в косата си. Какво правиш в нашето градче?
– Пътувам. И помагам на хората с каквото мога.
Следващите два дни двамата старци прекараха заедно. Майсторът разказваше за работата си. Греблата, мачтата, пейките, рулят, лакът, боята… Когато лодката беше завършена, пътникът запита:
– Какво име ще ѝ дадеш?
– Няма да ѝ давам име. Лодка, която не плава, име не получава.
– Няма ли поне веднъж да влезеш с нея в морето? Откъде си сигурен, че няма да потъне?
– Аз съм я правил. Мога да позная дали една лодка е добра, само като я видя.
– Може ли да ти предложа нещо? Да влезем веднъж в морето. Само двамата.
– Стар съм – отговори майсторът, – не мога да разчитам вече на ръцете си да управлявам лодката. Може вятърът да се промени, да излязат вълни или течение.
– Виж, остави природните стихии на мене. Пропуснах да ти кажа, че всъщност съм магьосник. С мен си в сигурни ръце – засмя се гостът.
– Хе-хе, защо съм ти аз тогава? – засмя се и майсторът. – Нямаш нужда от мен, за да пътуваш докъдето искаш…
– Така е, но докато те гледах как изработваш тази лодка, с колко любов и внимание към всеки детайл работиш, в мен се зароди желание да пътуваме заедно. За мен това беше истински подарък. Затова реших, че искам да ти се отблагодаря.
На другата сутрин двамата се качиха на лодката преди изгрев. Времето беше спокойно. Плаваха, докато брегът изчезна от погледа им. Спираха и се наслаждаваха на морето, на небето. Лодката се държеше чудесно.
Следобед се появиха малко вълни и вятър. Тръгнаха да се прибират. Когато стигнаха до пристанището, магьосникът заговори.
– Искам да ти направя прощален подарък.
– Какъв? Ти вече ми направи най-хубавия подарък – да вляза още веднъж в морето. Да почувствам пръските вода по лицето си, да… Нямам нужда от нищо друго.
– Подаръкът ми е за лодката – усмихна се магьосникът. – Тя има нужда от котва. Затова – ето. Така ще си сигурен, че винаги ще те чака на пристанището и ще удържа на ветровете.
На другия ден магьосникът си замина, а когато майсторът отиде при лодката си, видя още една изненада. Върху корпуса ѝ имаше нарисувани очи и усмивка. Засмя се и той.
Дали магьосникът знаеше, но след няколко дни времето се развали и се развихри истинска буря. Вълните бяха огромни и се разбиваха с тътен в брега. Ветровете бяха толкова силни, че изкореняваха дървета, събаряха покриви. Никой не смееше да се покаже от къщата си.
След няколко дни бурята утихна. Тогава се осмелиха да излязат и да огледат пораженията. Пътищата бяха разрушени или наводнени, имаше счупени огради, покриви… Но най-страшното за морския град беше на пристанището. Не беше останала здрава лодка. Част от тях бяха разбити и изхвърлени на брега, а други морето беше завлякло навътре и потопило. Хората бяха останали без прехраната си.
И все пак имаше лъч надежда. Една лодка стоеше здраво закотвена, непокътната, и се полюшваше от вълните. Лодката на майстора беше издържала на бурята.
В следващите дни, докато поправяше потрошените плавателни съдове, той я предоставяше на своите съседи. С нея влизаха да ловят морски дарове, да пазаруват от съседните села, да носят лекарства и инструменти. Тя им даваше сили, за да се справят с всички трудности. Щом видеха платното ѝ да се приближава към брега, знаеха, че надеждата е жива. Така я и нарекоха – Надежда.
Повече за Седмицата на Надеждата можете да прочетете тук.