Имало някога една птица, която летяла и гледала как живеят хората. А те постоянно се карали, сърдели се, боледували. Някои не можели мирно да разделят благата си, други работели по цял ден и били недоволни, не се усмихвали. Трети живеели добре, но не вдигали очи към небето, не забелязвали красивото. Имало музиканти, земеделци, войници, лекари, строители…, но никой от тях не бил щастлив. Рядко си помагали един на друг. Дори се опитвали да разрушават това, което някой друг направи.
Птицата гледала, гледала и накрая помолила един ангел за помощ. Ангелите постоянно били около хората, грижели се за тях, но те отдавна не им обръщали внимание и дори били забравили за съществуването им.
– Искам да им помогна – казала птицата. – Но не знам как. Аз цял живот летя между слънчевите лъчи и ветровете, радвам се на всяка глътка въздух. Всички в ятото си помагаме, когато пътуваме или когато се грижим за малките. Вярвам в небето и дори спя сред светлината на звездите.
– Трудно ще бъде да им помогнеш. Ти можеш да летиш цяла година, без да кацнеш на земята, а те може цял живот да не вдигнат очи към небесата… Все пак – какво искаш да направя за теб? – попитал ангелът.
– Може би вечер да слизам на земята и да се грижа за тях, а преди изгрев отново да ставам птица и да летя в простора?
– Така да бъде.
И започнала птицата да слиза на земята. Перата ѝ оставали като дреха, крилете ѝ се превръщали в ръце, краката ѝ ставали по дълги. В началото стъпвала несигурно, клатушкала се, но скоро свикнала. Обикаляла хората – насърчавала ги, помагала на унилите, на болните давала лекарства, на слабите вдъхвала сила, на невярващите – кураж, на неуките давала знания. Обикаляла от село на село и от град на град.
Всяка сутрин отново отлитала в небето. Хората я очаквали, радвали се на присъствието ѝ, но животът им не се подобрявал.
– Нали съм тук и се връщам всяка вечер? Какво не е наред – питала ги тя.
– Но като стане светло, не те виждаме. И не знаем дали ще дойдеш.
– Аз идвам всяка вечер. Дори като стане тъмно, в небето има звезди. И след всяка нощ слънцето изгрява. А щом има светлина, значи има и надежда.
– Обаче ние се чувстваме добре, само когато си ти с нас.
– Защо не правите това, което ви показвам и на което ви уча, когато ме няма? – питала ги тя.
– Защото, ако ние сме добре, ти може да не се върнеш – казало едно малко дете. – А така, когато сме зле, се надяваме, че пак ще дойдеш. Когато си тук, с нас, животът става по-красив.
– Да, виждам, че се усмихвате, когато съм с вас, но не искате ли да се усмихвате и когато ме няма?
– Дай ми едно от твоите светещи пера, за да съм сигурен, че ще дойдеш и утре – казало детето.
Птицата му дала едно перо. След него и другите започнали да искат. Птицата давала, давала. Хората били щастливи. Прибирали се със светещите пера, пеели и танцували дори. Птицата се зарадвала. Мислела си: „Най-после успях да направя нещо, с което наистина да им помогна.“
Слънцето озарило хоризонта. Тя отново възвърнала нормалната си форма, замахала с криле, но не могла да излети. Не били останали достатъчно пера…
Когато слънцето изгряло, видяло птицата, която стояла на земята. Ангелът отново се появил, вдигнал я и я отнесъл в небето сред звездите, за да свети на хората.
А те я нарекли Райска птица. Всяка вечер излизали, гледали звездите и чакали птицата на надеждата да дойде отново. А когато тя не се появявала, изваждали светещите пера и махали с тях като с малки свещички. Пеели песни и правели всичко, което научили от нея, като се надявали тя да ги види и да се радва.
Повече за Седмицата на Надеждата можете да прочетете тук.