Царят на една далечна страна имаше за приятели три бръмбарчета – тъмно сини и блестящи. Те летяха свободни, кацаха по ръцете му, говореха си с него. Всички в двореца ги познаваха.
Един ден царят беше много тъжен. Ходеше унил, с наведена глава, усмивката изчезна от лицето му, очите му загубиха блясъка, който всички виждаха. Бръмбарчетата се събраха.
– Какво се е случило? Защо е толкова тъжен нашият приятел?
– Получи писмо и щом го прочете, радостта изчезна от лицето му?
– Какво да направим, за да върнем радостта му?
– Аз ще отида в кухнята и ще кажа на главния готвач да му сготви картофена супа – каза едното бръмбарче. – Който яде картофи, става благоразположен, има добро настроение.
– Аз ще кажа да оставят отворени прозорците му тази вечер – предложи второто. – Така светлината на звездите ще му напомня, че винаги има надежда да се случи нещо хубаво.
Третото бръмбарче добавило:
– Аз ще отлетя в градината и ще помоля няколко щурчета да дойдат и да му свирят под отворения прозорец. Музиката ще му помогне да мисли по-добре и да намери по-ведри мисли. Сам ще си даде кураж и ще се сети, че утрешният ден може да бъде по-добър.
Речено-сторено. Вечерта царят получи различни вкусни блюда с картофи. След като се прибра в стаята си, застана до отворения прозорец, заслуша се в песента на щурците, вдигна очи и погледна небето, изпълнено с безброй звезди. Остана дълго време така. Те сякаш му говореха, а той слушаше и неусетно малка усмивка се появи на лицето му. Въздъхна. Изправи снага. Очите му проблеснаха.
– Ще се нареди – каза той тихо, но с вяра. – Не знам как, а и никой не знае все още. Но ще се нареди.
На другия ден той беше такъв, какъвто всички бяха свикнали да го виждат – пълен с енергия, усмихнат, силен и решителен.
Повече за Седмицата на Надеждата можете да прочетете тук.