Магьосниците, както всички знаят, бяха хора, въпреки че можеха да си сменят формата. Имаше един магьосник, който беше винаги сърдит. Живееше сам, нямаше приятели, нито къща, нито домашен любимец. Не мислете, че беше лош. Понякога помагаше на хората. Но… много лесно се ядосваше и за много неща беше недоволен, а никой не искаше да бъде близо до гневен магьосник. Затова той много пътуваше и рядко се задържаше някъде.
Тази седмица беше пристигнал в едно малко царство – Царството на пеперудата. Трябваше да се качи на кораб, за да продължи, но времето беше лошо и се налагаше да изчака. И с всеки изминал ден се дразнеше все повече и повече.
– Откъде накъде ще се нарича Царство на пеперудата? – разпитваше хората той. – Да не би царят да е пеперуда?
– Не, ние си имаме много добър цар, който е приел пеперудата на любовта да живее тук. Тя ни помага всеки ден да живеем добре, да си помагаме, да сме радостни и здрави.
– Няма такава пеперуда. И защо пък ще живее точно във вашето малко царство?
– Ами тя е ходила при всички други царе и им е предлагала да живее в техните царства, но те се уплашили от нейната сила. Притеснявали се, че хората може да харесат и да слушат пеперудата повече от тях и затова не ѝ позволили да живее при тях.
В това царство хората бяха постоянно усмихнати и радостни. Децата се смееха шумно, а освен това всички пееха. Всяка вечер се събираха и пееха. Магьосникът не можеше да понесе това. Първо направи магия против усмивки в страноприемницата, в която беше отседнал. Настана сумрак и тишина, но отвън се чуваше смях и веселие…
Тогава излезе по улиците и започна да вика:
– Никой да не се усмихва! Престанете или ще запаля града ви! Забранявам да се радвате! Ще гледате тъжно. С наведени глави ще ходите. Никакви песни!
Хората се изненадваха, стряскаха се. Докато бяха около него, магията му им влияеше, но след като се отдалечаваха от него, продължаваха да се радват.
Реши да повреди с магия колата на един човек и доволно му каза:
– Да видя сега как ще се радваш…
– Хе-хе, ами ще се оправи колата. Какво толкова?
– Но няма да успееш да си свършиш работата.
– Възможно е, но сигурно нещо по-добро ще се случи. Ще ходя повече пеш и ще бъда по-здрав.
Магьосникът продължи да върви и да заплашва хората:
– Натъжи се! Заповядвам ти. Искам да тъгуваш. Ето, цветята ти ще изсъхнат – правеше той поредната си магия.
– Ех, явно не съм била внимателна с грижите си. Ще ги обичам повече другия път – отговаряше жената и въпреки всичко се усмихваше.
Накрая той отиде в царския дворец. Войниците се опитаха да го спрат, но магиите му бяха достатъчно силни и успя да влезе. Стигна до царските стаи, омагьоса царя и той заспа. Тогава облече неговите дрехи, сложи си короната на главата, жезъла в ръката и си каза:
– Ха да ви видя сега! Спящият цар ще го скрия под леглото, а аз ще се преобразя и ще заема неговото място. Ще издам нови закони и ще забраня смеха, радостта, песните… Всичкооо!
На другия ден хората чуха новините. Чудеха се как може техният любим цар да издаде такива странни заповеди:
– Забраняват се радостта, усмивките, любовта, песните и танците. Разрешава се на хората да се сърдят, да се карат, да са тъжни, гневни и недоволни. И забранявам да има пеперуди в това царство!
Новият „цар“ започна да се разхожда предрешен из града и да гледа дали се спазват заповедите му. Оглеждаше се и за пеперуди, но те не се появяваха. Бяха изчезнали, а това беше добра новина за магьосника. „Сега като изчезне тази пеперуда на любовта, ще спрат да се радват и аз най-после ще мога да живея спокойно“ – мислеше си той.
Но Пеперудата на любовта не беше изчезнала, а се беше скрила на най-неочакваното за магьосника място – беше влязла в гърдите му. И започна лекичко да го гъделичка.
В началото той изобщо не усещаше нищо. Тогава срещна едно детенце, което се усмихваше.
– Ей ти, не знаеш ли, че вече е забранено да се усмихваш?
– Не знам – вдигна рамене детето.
– Царят издаде нови разпореждания.
– Добре – усмихна се детето – радвам се, че е издал нови заповеди.
– Но ти нямаш право и да се радваш! Можеш да му се сърдиш само! („Уууф, ама какво става в гърдите ми? – си помисли той и се почеса.)
– Защо да му се сърдя? Ние много го обичаме.
– И това е забранено! Ще бъдеш наказан – категорично каза магьосникът.
– Добре – усмихна се детето. – Ще се надяваме да му мине.
– Никаква надежда! Каква е тази надежда? И тя е забранена. Къде си видял надежда? („Ох, ох… – започна да се криви мнимият цар. Тялото му се движеше по странен начин.)
– Мама каза, че тя живее на небето – отговори детето.
– Забранявам тогава и да се гледа небето! Къде е тя? Покажи ми я! – развика се преоблеченият цар. („Ха…, ха… – от устата му излезе някакъв странен звук.)
– Не съм я виждал, но мама казва, че тя влиза в очите на хората. И тогава повдига ъгълчетата на устните им и те се усмихват.
– Ще заповядам хората да стоят със затворени очи! – изкрещя той и хукна към двореца, за да допълни заповедта.
– Хей, ти нищо не разбираш! Надеждата не се вижда. Това го знае всяко дете. Мама казва, че колкото и зле да са нещата, надеждата ни помага, за да знаем, че доброто ще дойде.
Магьосникът с всички сили бягаше към двореца. Влезе в залата и видя в огледалото непознато лице. Той се спря, но пеперудката продължаваше да пърха с крила в гърдите му и да го гъделичка. Накрая не издържа и се засмя. След малко още веднъж и още веднъж… Скоро се смееше с всичка сила и колкото и да опитваше да спре, не успяваше. Пред очите му изплуваше образа на малкото усмихнато момченце. Захвърли короната и дрехите и избяга далече от царството.
На другия ден истинският цар се събуди, без да си спомня нищо. Отмени заповедите на магьосника и така надеждата победи, а пеперудата на любовта отново заживя сред хората от неговото царство.
Повече за Седмицата на Надеждата можете да прочетете тук.