Лятото беше дошло и децата вече не ходеха на училище. Едни отидоха на екскурзии, други – на море, трети – на планина. Владко отиде на село при баба Злати и дядо Влади.
Още първия ден игра до тъмно, а вечерта се прибра доволен в къщи. Беше намерил много нови приятели. След като вечеряха, дядо Влади му каза:
– Хайде, мойто момче, време е за лягане. Ще ти приготвя леглото, а ти си вземи душ.
– Не искам! – каза твърдо момчето.
– Наистина ли? – учуди се дядото. – Но като се изкъпеш, тялото ти ще се чувства по-добре и ще спиш по-сладко.
– Не искам! Ще си легна, без да се мия. Вече съм решил.
Баба Злати седна до него.
– Чуй, ще ти издам една тайна. Тук, в нашите гори, се срещат едни малки духчета. Наричат ги прашни духчета. Те са прозрачни почти като въздуха и затова много трудно може да се видят. Живеят по земята. Крият се и без някой да ги усети, се покатерват по краката на хора и животни, после се залепват по кожата им. Една част от духчето остава отвън, а другата влиза в тялото и започва да изсмуква силите му. С всеки изминал ден човек става по-слаб, а духчето – по-силно.
– Как се разбира, че са те нападнали прашни духчета?
– Ами… Те не се виждат, защото са безцветни и изглеждат като кожата. Но започват да ти се случват разни неприятни неща. Започваш да се дразниш, да се сърдиш и да се караш с приятелите си, постоянно си недоволен често от нещо, държиш се грубо, невнимателен си. И колкото по-дълго стоят тези духчета по кожата ти, толкова по-силни стават те, а ти – по слаб и изморен.
– Ха! Аз ще ги изгоня. Виж колко съм силен! – каза момчето и стисна силно юмруците си.
– Не знам… Всъщност само водата може да ги прогони. Те не се страхуват нито от въздуха, нито от пясъка, нито от огън дори. Не можеш да ги намажеш с крем, нито да ги отскубнеш със сила. Само водата може да ги изчисти от тялото ни.
– Може и така да е, но аз не искам да се къпя преди лягане. Така съм решил и това е. Друг път ще се изкъпя.
Сутринта Владко седна да закусва, но без да иска, разля млякото си. Ядоса се, но махна с ръка и хукна навън. Цял ден игра, прибра се много изморен и отново отказа да си вземе душ. Поговори малко с дядо Влади. Разказа какво му се е случило, на какво са играли и си легна. Старците нищо не казаха.
На втората сутрин още със ставането си Владко настъпи опашката на котето. Котето измяука жално, а момчето му се закани. Хапна набързо. През деня на няколко пъти между децата избухнаха спорове и незнайно как, но все Владко участваше в тях. Вечерта се прибра недоволен. Постоя в стаята с баба Злати. Сякаш искаше да ѝ каже нещо, но тя си мълчеше. Той помисли, помисли и рече:
– Нещо ми е криво тази вечер. Отивам да си лягам. И не ми напомняйте пак за душ, защото нямам нито сили, нито желание. Лека нощ.
На третата сутрин момчето изтърва купичката със сушени плодове и те се разсипаха по земята.
– Ама че тъпа купичка! Сега ли намери да падаш?
Той излезе на двора, без да довърши закуската си. Щом го видя, кучето дойде да му се порадва. Започна да скача около него и се опита да го близне по ръката, но неочаквано за самия себе си Владко го ритна. Първо се стресна, после му стана все едно.
– Така ти се пада, като ми се мотаеш в краката!
Той отиде при децата да си играе, но все така се случваше, че все не го избираха за игрите, в които искаше да участва. Беше ясно, че денят ще е неприятен. Вечерта отново се прибра в лошо настроение и естествено, отново не си взе душ.
На четвъртата сутрин вече не се разбираше с повечето деца. Наведе тъжно глава и тръгна да се прибира. Щом влезе в двора, видя, че дядо Влади се е върнал от гората. Конят все още беше впрегнат в каруцата. Момчето мина край него и го удари с ръка. Конят изцвили обидено.
В това време баба му излезе и попита:
– Да не се е случило нещо? Чух, че се караш с децата…
– Те са виновни. Изобщо не искат да ме слушат. А ти какво си ме заразпитвала? Остави ме на мира! – сопна се той и влезе в своята стая.
На петата сутрин вече никой не искаше да играе с него и Владко стоя сам през целия ден. Прибра се, но не му стана по-добре. Кучето се криеше в колибката си, конят изцвили и не му даде да го доближи, а котето се завираше под леглото. Изобщо – лоша работа.
– Всички са се наговорили и ми правят напук! – изплака той. – Ужасно е!
Баба Злати дойде, прегърна го през рамо и каза:
– Мисля, че знам какво става. Това е работа на прашните духчета. Нападнали са те, без да ги усетиш, и сега правят с теб каквото си искат.
– И какво да правя?
– Само едно спасение има от тях. Водата! Спомняш ли си какво ти казах? Нито огънят, нито въздухът, нито пясъкът могат да те спасят.
Владко не чака повече и хукна към банята.
Първо от него потече черна вода, после – сива. Момчето се взираше и виждаше разни прозрачни фигури, които се спускат по тялото му и се стичат в канала. Ставаше му все по-леко. Толкова му хареса как водата го гали и чисти, че дори запя:
„Чистя се аз, чистиш се ти и всичко лети. Чисти да бъдем като пчелите, чисти да бъдем като цветята, за да има радост във душата.“
Когато си легна, заспа много бързо, а на лицето му грееше усмивка. Вечерта един звезден лъч се промъкна в стаята му и го погали по челото, после по нослето и накрая по брадичката.
Сутринта, още щом отвори очи, момчето видя, че котето самò е дошло на леглото му и не се страхува от него. Кучето отново залая весело и дотича да си играе с него. Денят мина чудесно – децата му се радваха, все едно през предишните дни всичко беше вървяло по мед и масло.
От този ден нататък Владко всяка вечер сам отиваше в банята и не чакаше някой да му напомня.
Приказката е отпечатана в книгата „Приказките на бялото кокиче„. А повече за Чистотата можете да прочетете тук.