Дядо Благо, както винаги, идваше точно навреме. В 13.00 часа отвориха вратите на селското училище и децата с весела глъчка полетяха на двора. Някои излизаха да поиграят, а за други беше време да си тръгват. Искрен се насочи право към стареца. Охраната на училището беше до вратата и помагаше на по-малките деца, ако има нужда.
– Благодаря ви много! Лека работа! – поздрави дядо Благо мъжа с униформата и тръгна след момчето, което бързаше напред.
– Защо му благодариш? Той нищо не е направил, че да му благодарим. Някакъв си там… охрана.
– Всички в училището се грижат за вас. Затова му благодаря на човека. Да знае, че оценяваме това, което прави.
– Обаче той нищо не прави. Просто стои. Защо да му благодарим?
– Момчето ми, – усмихна се дядото – мисля си, че ти не виждаш полезността в неговата работа. Съгласен ли си, че родителите на децата са по-спокойни, като знаят, че има кой да пази училището?
– Сигурно. Но пак не е нужно да му благодарим.
– Благодарим за нещо, което сме получили. И понеже ние винаги получаваме нещо, постоянно трябва да благодарим. А и виж колко хубаво звучи тази дума „Благо-Даря!“ – усмихна се дядото. – Като я чуя, и ми става светло и хубаво, усмихвам се. Благо-Даря. Направо мед ми капе на сърцето. Има такива думи, чедо, в нашия език. Силни и топли.
Разговорите между дядо Благо и внука му Искрен бяха неотменна част от тяхното ежедневие. Дядото се радваше на тези моменти, в които можеше да говори с детето, въпреки че то реагираше остро и беше с доста избухлив характер. Момчето от своя страна се дразнеше на стария си дядо, че все иска нещо да го поучава, но и му беше хубаво. Това време беше само тяхно.
– Но така ти благодариш и за лошите неща. Не е честно така. И не искам така! – гневеше се малкият ученик.
– Според мен лошите неща са тия, в които не виждаме полезното и хубавото. То е скрито дълбоко в тях. Кажи ми кои са лошите неща за тебе днес?
– Веднага ще ти кажа. Днес не успях да спечеля играта на тенис. Това е много лошо…
– А ти разбра ли какво не ти достигна в играта днес? Приемам, че да не спечелиш, е неприятно, но мисля, че това ще те накара другия път да искаш победата още по-силно и да играеш по-добре. Прав ли съм? – дядото вървеше бързо, но говореше спокойно.
– Да, определено ще искам повече. И ще тренирам повече, и ще победя. Задължително –закани се малкият.
– Ето, значи това, че днес загуби, ще ти помогне да спечелиш другия път. Това вече е хубаво.
– А кое е хубавото в това, че мама и татко отидоха да работят в чужбина, а мен не ме взеха?
– Дааа, знам че много искаше да отидеш с тях и да сте заедно…
Двамата вървяха и се заговориха за родителите на момчето – дали ще се обадят вечерта, дали са намерили нова квартира.
– Ама защо да благодаря? Никой не го прави – продължаваше да упорства Искрен.
– Всички го правят, но вие не го забелязвате – търпеливо продължаваше дядото. – Ще ти покажа. Ето, ти вечер обичаш да слушаш щурците. Тяхната благодарност е в музиката, която радва малки и големи.
– Те просто издават звуци. Никаква благодарност не е това.
– Виж цветето край пътя – дядо Благо посочи няколко цветенца. – То е разтворило синята си чашка. Ако го попиташ на кого благодари, ще ти каже: „Аз благодаря на въздуха с моя аромат. Благодаря на Слънцето чрез моите красиви цветове. Благодаря на живота чрез прашеца, който давам на пчелите, благодаря на Земята, като ѝ давам всички паднали листенца и цветове, и на водата благодаря с капките роса…“
– Цветята не говорят – веднага отсече момчето и продължи. – Ако те слуша човек, ти сега ще искаш да благодарим и за въздуха, и за водата. Това ли искаш? – не се предаваше Искрен.
– Ти ги получаваш даром, без да положиш никакво усилие. И точно затова не ги цениш. Но можеш ли да живееш без въздух, без вода, без светлина?
– Уф, все извърташ нещата. Ясно е, че не мога да живея без въздух. Това и първокласник го знае.
– Добре, ще те попитам нещо друго. Къде искаш да живееш – в мирен свят или в такъв, в който има война?
– Е, че кой иска да живее във война, дядо? Тези въпроси са безсмислени.
– Мислиш ли? – не се отказваше и дядото. – А според теб какви хора биха изградили свят без войни – такива, които благодарят, или такива, които никога и на никого за нищо не благодарят? Които смятат, че всичко им се полага и искат само да получават?
Искрен замълча. Във въздуха се чуваха песните на лястовичките и граченето на свраките. Повечето птици бяха замлъкнали. Докато пресичаха по моста, момчето се спря и се загледа в рекичката.
– Асен е точно такъв – тихо каза то. – Постоянно се кара. Когато иска нещо, си го взема, без да пита дори. Изобщо не се извинява, а и … нищо не дава.
– Знаеш ли, има такива хора и в живота ще ги срещаш. Но и на тях можем да благодарим поне мислено. Те ни показват какви не трябва да бъдем. Но пък виж как хубаво тече и пее нашата рекичка. Харесва ти да я гледаш, нали?
– Да, мога да стоя с часове и да я наблюдавам – тихо каза момчето. – Времето спира и… аз си мисля за всякакви неща.
– А искаш ли да ѝ благодарим? – попита весело дядо Благо.
– Как така да ѝ благодарим? – ококори очи момчето. – Тя не е жива. Не може да ни чуе.
– Водата ти дава живот, нали така? Как може да не е жива тогава? Не знам на какво ви учат в училище, но когато аз бях малък, всички знаехме, че и реката е жива, и гората, и цветята, и звездите, облаците, камъните… Можем да ѝ изпеем една песен.
– Никой не прави така! – дръпна се Искрен. – Ако ни види някой, какво ще си каже? Тези са луди…
– Ако ни види, ще го научим и той да пее песента – смееше се вече старецът. – Слушай, момчето ми, и помни. И той запя тихо:
„Благодаря, водице мила, че ни даваш сила жива…“
Повече за Благодарността можете да намерите тук.