Знаете ли, кое е най-прекрасното нещо на този свят? Смехът на щастливото бебе. Чували ли сте как се смее щастливо бебе? Разбира се! А сега си представете този заразителен, чист и звънлив смях, но по-силен. Можете ли? Това е смехът, който спасил много хора от плена на една царица. Чуйте как се случило всичко.
Преди много години в едно планинско градче се родило момче, което имало такъв смях. Нарекли го Радостино, защото щом някой чуел смеха му, също започвал да се смее и да се радва. Така градът от ден на ден ставал все по-радостен. Момчето растяло и смехът му се носел навсякъде. Чувал се на улицата или на полето, някъде край къщите или до реката. Смесвал се с чуруликането на птичките, с игрите на домашните животни, с ромоленето на реката. Дори и да имало някакъв проблем, щом хората чуели смеха на Радостино, всички трудности изчезвали и усмивките се връщали по лицата им.
А Радостино обичал да се смее и да пее. Радвал се на всичко, което виждал – на тревичките, на мушичките, на реката и на облаците, на хората, които работели.
Случило се така, че в страната се появила една странна карета. Била необикновено красива. Пристигнала, теглена от шест прекрасни черни коня, и започнала да обикаля по пътищата. Никой не знаел кой пътува в нея. Вратите и прозорците били винаги затворени, а завеските – спуснати. Виждал се само кочияшът, който я управлявал. Той явно бил чуждоземец.
Това обаче не било най-странното. Скоро хората забелязали и друго. Където минела каретата и без никой да разбере как и защо, всички ставали намусени, недоволни и посърнали.
Един ден каретата попаднала в градчето, в което живеел Радостино. Родителите му били на работа, а той си играел на двора с козлето и агънцето. Тримата скачали, бягали, гонели се, бутали се, падали и ставали. Смехът на момчето се носел по цялата улица.
Каретата спряла пред дома му. Вратичката се отворила и отвътре излязла млада жена. Лицето ѝ било скрито от сив воал. Тя отворила вратата и тихо влязла в дворчето, където момчето продължавало играта си. В началото не ѝ обърнали внимание и смехът на Радостино продължавал да се носи наоколо. Тя направила крачка, после втора и трета. Стъпвала леко и плавно, но заедно с нея в двора влязло и още нещо. Цветенцата в градината мигом затворили чашките си, птичките замлъкнали, а жуженето на пчелите заглъхнало. Козлето спряло да подскача, навело глава и започнало да отстъпва назад, а агънцето направо се свило на земята и от очите му потекли сълзи.
Тогава Радостино се обърнал и видял гостенката. Тя пристъпила напред, сложила ръка на рамото му и се взряла в очите му. Гледала го, докато смехът му секнал. Тогава го хванала нежно за ръката и го повела към каретата. Двамата се качили в нея и конете полетели със страшна сила.
Вечерта родителите на момчето се върнали и видели, че къщичката е празна. Търсили навсякъде Радостино, но не го открили. Питали съседите, приятелите, но никой не го бил виждал. Само един случаен минувач си спомнил, че видял една красива колесница да минава по тяхната уличка.
Майка му и баща му решили да отидат в гората при горската вълшебница и да потърсят помощ от нея. Тя седяла пред къщичката си и сякаш ги чакала. Взела едно ведро и го напълнила с вода. После сложила вътре някакви билки и треви, накрая пуснала конец от блузката на момчето. След това започнала да бърка с магическата си пръчка. Когато я извадила, водата станала като огледало. Погледнала вълшебницата вътре и рекла:
– Вашето момче го е взела Царицата на тъгата и го е отвела в своя дворец. Добрата новина е, че Радостино е здрав и е добре. Лошата е, че никой не може да му помогне и ще трябва той сам да намери начин да се избави. Никой не знае къде се намира нито царството на тази царица, нито нейният дворец, защото той се движи и никога не стои на едно място. Обикаля цялата Земя. Затова ви съветвам да се приберете вкъщи, да се молите за момчето и да вярвате, че е достатъчно умно, за да намери начин да се спаси самò.
Родителите на Радостино се прибралиу дома с наведени глави.
А докато те го търсели, ето какво се било случило с него.
Конете препускали, препускали, докато се уморили. Кочияшът спрял край една крайпътна гостилница. Свалил момчето да си похапне, защото и то било гладно, но завързал крака му с едно въже за крака на масата, за да не може да избяга. Другият край на въжето бил завързан за неговата ръка. В гостилницата имало всякакви хора: млади и стари, богати и бедни, пътници и местни селяни…
Гостилничарят донесъл на Радостино плодове и топла супа. Той започнал да яде и кочияшът за малко се отдалечил. Тогава до масата приближил старец с цигулка в ръка.
– Слушай ме внимателно, чедо – рекъл той. – Теб те е взела Царицата на тъгата. Така я наричаме по тези места. Никой не знае името ѝ. Ще те отведе в двореца си. За да се спасиш, трябва да запомниш тази песен. Когато ти е много тъжно и тежко, трябва да я запееш и пред очите ти ще се отваря един вълшебен прозорец. Той ще ти показва красиви, шарени гледки, ще чуваш музиката, ще подушваш аромата и така тъгата ще изчезне. Само този вълшебен прозорец може да ти помогне да оцелееш в онзи дворец, но е нужно сам да откриеш как да го използваш.
Старецът се отдалечил, повдигнал цигулката и започнал да свири и пее:
„Радост, радост, радост носи тази песен на света.
Весел бъди, бодър стани, във живота радост носѝ!“
Кочияшът се появил отново. Песента на стареца никак не му харесала. Дръпнал въжето, отвел момчето в каретата и потеглили отново.
Скоро стигнали до двореца. Той бил голям, красив, но сив. Всички в него също били посивели – гледали тъжно, главите им били наведени, а раменете – прегърбени. Никъде нямало нито една картина. В залите никога не звучала музика, нито пък било позволено да се танцува. Всички се събрали около трона на царицата в голямата зала. Сложили момчето в средата и започнали монотонно да говорят:
– Тъжна ти е душата. Скръб и печал те обземат. Сам си. Тъга изпълва живота ти. Поклони се, наведи се и с тъгата събери се!
Повтаряли това дълго, дълго, дълго… Царицата наблюдавала момчето, накрая махнала с ръка. Слугите веднага отвели Радостино в неговата стая и го оставили сам.
От този ден нататък всяка сутрин царицата идвала при него в стаята. Стояла и го гледала в очите. Въпреки че смехът му вече не се чувал, в очите му още горели пламъчета. А царицата искала едно – да види как радостта ще изчезне и от очите му. Въпреки че вече не можел нито да пее, нито да се смее, в очите му продължавал, макар и слабо, да се вижда блясъкът на радостта.
А щом царицата си тръгнела, Радостино изчаквал да затихнат стъпките ѝ по коридора и запявал песента на стареца. И чудото ставало. Пред очите му се отваряло малко прозорче. В него светели всички цветове, чували се птичи песни, шумът на реката, песента на щурците…
И така ден след ден. Царицата идвала и си отивала недоволна, а момчето след нея пеело и вълшебното прозорче се отваряло.
Веднъж, след поредното посещение на царицата, той се замислил: какво ли би станало, ако научи на тази песен и другите – прислужниците и готвачите, придворните и стражата?
Излязъл от стаята си и тихо се приближил до един от стражите. Застанал до него, погледнал го в очите, които били пълни със сълзи и тихичко запял песента. Ей тъй, все едно пее на себе си. Стражът дори не чул песента – отдавна бил отвикнал да чува музика.
Но Радостино не се отказал. Продължавал да излиза всеки ден от стаята си, заставал тихичко до някой от дворцовите служители и запявал песента. Някои го гонели, други се ядосвали още повече. Имало обаче и такива, които оставали да слушат. Така минавали ден след ден, седмици, месеци.
Една сутрин царицата решила да отиде при Радостино по-рано. Влязла в стаята му, но него го нямало. Завъртяла се, огледала се и щом не го открила, излязла. Тръгнала по коридорите да го търси. В един от ъглите неочаквано забелязала на стената цветно петно. Без форма, неясно, но все пак… Цветно петно на стената в нейния дворец! Нечувано! Това изобщо не можело да остане така.
Царицата заповядала петното веднага да бъде изтрито и продължила да обикаля двореца. Когато минала край една от стаите, чула как един слуга тихичко си припява нещо. Тя дори не разбрала какво си пее, но това, че някой си позволява да пее в нейния дворец, я разгневило ужасно.
– О, не! Това не може да се случва в моя дворец! Накажете го! – извикала тя на стражите зад себе си.
Продължила да обикаля все по-бързо. Лицето ѝ се изкривило от ужас, когато се сблъскала с един от личните си камериери, които излизал от спалня ѝ и танцувал. Да, да, танцувал! Понеже бил с гръб към нея и не я видял…
Тя само го посочила с пръст и слугите ѝ се хвърлили върху него, вързали го и го повели към затвора.
Царицата вървяла и колкото повече вървяла, толкова повече неприятностите се увеличавали. Попаднала на слуга, който драскал с въглен нещо по лист хартия, а до него – представете си! – друг, който с разноцветни бои рисувал нещо по стената. И на всичко отгоре от все повече места звучала музика.
В този момент, съвсем изненадващо, Радостино се появил усмихнат иззад един ъгъл и се насочил към нея. Тя се заковала на мястото си, но момчето продължило да приближава и тя забелязала, че то вече се смеело. С всяка крачка смехът му ставал все по-звучен и по-заразителен. От този смях стените на замъка започнали да се тресат, след това се напукали.
Царицата на тъгата гледала безпомощно как целият дворец започнал да се руши, да пропада а тя не можела нищо да стори, за да го спаси. Побягнала към своята тъжна карета и отлетяла с конете в незнайна посока.
Хората, които досега живеели в двореца, били освободени от царицата. Вече можели да се усмихват, да се радват, да погледнат слънцето, да изправят раменете си, да пеят, да танцуват, да рисуват. Събрали се заедно, за да благодарят на момчето, което ги спасило.
Лъчезарно усмихнат, Радостино им казал:
– Вървете сега и се приберете в домовете си. Вашите семейства ви търсят и чакат от години. Вече знаете как да се пазите от Царицата на тъгата и нейните слуги, ако отново се появят около вас.
Всички заедно запели песента. Тя се носела навред, прониквала дори под земята и я лекувала от дългото присъствие на двореца на тъгата върху нея. След това се издигала във въздуха и очертавала пътя на всеки един от пеещите хора.
Песента свършила. Хората продължили да се усмихват и тръгнали към домовете си. Музиката се носела пред тях, а радостта била в сърцата им. Радостино също се прибрал при своето семейство. Смехът му продължил да радва всички хора и да ги пази от Царицата на тъгата и нейните слуги.
Ако царицата се появи и при вас, можете и вие да запеете песента:
„Радост, радост, радост носи тази песен на света.
Весел бъди, бодър стани, във живота радост носѝ!“
Приказката е отпечатана в книгата „Приказките на бялото кокиче“. А повече за Радостта можете да прочетете тук.