Тази приказка започна доста отдавна – когато мама Зайка роди зайче със синьо ухо. Може би не сте чели тази история, затова сега накратко ще ви припомня какво се случи тогава. Доктор Га ги изпрати да търсят Езерната фея – според него само тя можеше да помогне. Тогава мама Зайка и зайчето със синьото ухо тръгнаха на дълго пътешествие. Вървяха през гори и поля, имаха най-различни срещи с малки и големи животни – някои смешни, някои страшни. Много от тях им помагаха по пътя. И те помогнаха на някого – едно малко мишле беше изгубило дома си. Нямаше как да открият неговата дупка, но го взеха със себе си, за да не е самичко и станаха добри приятели.
След много предизвикателства най-после стигнаха при Езерната фея. Тя каза на зайчето, че трябва да запази синия цвят в него, защото той показва, че е специално зайче, което ще извърши велики дела. След малко и двете му ушенца станаха бели, но… очите му вече бяха сини.
Феята ги изпрати към дома, като им даде по една светлинка. Синята щеше да води зайците към тяхната полянка, а зелената – мишлето до неговия дом. Имаше само едно условие – да не се отклоняват от светлината в никакъв случай. Пътят назад беше много по-лесен, но една вечер мишлето изгуби зелената светлинка. И така, то остана със зайците, които го поканиха да гостува в техния дом, докато успеят да открият къде живее неговото семейство.
След завръщането на мама Зайка и зайчето от пътешествието им до Езерната фея, тържествата продължиха няколко дни. Зайчето със сините очи беше желан гост във всяка хралупа, дупка и шубрак. Дори птиците го канеха да им гостува в гнездата, но зайчето не можеше да лети, нито да се катери и затова те се спускаха долу на земята да послушат историята му.
През цялото време мама Зайка и заешкото семейство не спираха да разпитват дали някой знае къде е домът на мишлето. Никой обаче не беше чувал нищо за неговата дупка. Затова зайците започнаха често да ходят и да оглеждат по-надалеч. В един такъв ден зайчето със сините очи и по-големият му брат отново тръгнаха да търсят дома на мишлето. Обикаляйки, налетяха на лисицата. Подскочиха и хукнаха да бягат. Те бягат напред, а лисицата ги следва. Както бягаха, зайчето със сините очи запита батко си:
– Защо бягаме?
– Защото ни е страх.
– А докога ще ни е страх?
– Винаги.
– Ама аз не искам да ме е страх.
– А можеш ли нещо друго да направиш, за да се спасиш? Тя иска да ни вземе кожухчетата.
– Мога!
Зайчето се спря, обърна се и тупна Лиса по носа. Тя беше толкова изненадана, че замръзна на мястото си. Никога досега не ѝ се беше случвало заек да я удари по носа. И не само това, ами тя даже тръгна назад и се спря зад близкото храстче. Но скоро си спомни, че лисиците не се страхуват от зайци. И как ще ѝ се смеят другите лисици само ако разберат…
Тя се засили отново към зайчето (батко му вече се беше скрил някъде), но то стоеше на мястото си и не помръдваше. Лисицата отвори уста, оголи зъбите си и застана пред него, но то не помръдваше, а само я гледаше право в очите. Погледите на двамата се срещнаха. Сините очи на зайчето и кафявите на лисицата. Хитроопашатка не беше виждала такива очи. Те бяха тооолкова сини. Като самото небе. Освен това в тях нямаше страх. Двамата стояха и се гледаха дълго, дълго. После Лиса се обърна и тръгна обратно. От този ден нататък тя никога не подгони зайчето със сините очи. И колкото и да ѝ се присмиваха другите лисици, казваше:
– Не мога. След като се погледнахме в очите, той вече ми е приятел.
Но историята не свърши с това, защото катеричките видяха какво се случи и разказаха на горските обитатели. Много дни животните обсъждаха и обмисляха как така зайчето е станало толкова смело. Сигурно се дължи на магията на Езерната фея – така си казваха повечето. Лисиците, без да се наговарят, спряха да нападат и преследват зайчето със сините очи. Всъщност се страхуваха да не би и тях да ги погледне в очите като Хитроопашатка и да ги омагьоса. А зайчето нямаше нищо против.
Няколко дни по-късно то тръгна с мишлето към полето. Вървяха, оглеждаха се, спираха и питаха полските жители дали някой познава мишлето или пък знае къде са родителите му. За съжаление, никой не можеше да им помогне. Слънцето си печеше, вятърът леко подухваше. Приятелите бяха весели, въпреки че не успяваха да намерят къщата на мишока. Зайчето беше сигурно, че ще успеят. Дааа, обаче още някой беше чул стъпките им. Без да разберат от коя дупка изпълзя, се появи…
– С-с-с-с-с-с-с-сссс – се чу изненадващо наблизо. Приятелите се стреснаха.
– Олелеее – извика мишлето, – т-т-това е онзи страшен звуууук! Бягааааай, Зайко! – и хукна да бяга, без да гледа изобщо. Зайчето със сините очи също се уплаши, подскочи и побягна след него.
– С-с-с-ссссс. Няма да ми избягате-сссссс – чу се пак съвсем близо зад тях.
За зла беда предното краче на мишлето се оплете в едно храстче. То започна да се дърпа с всичка сила, да плаче, но вместо да се освободи, се заплете по-здраво. Зайчето със сините очи подскочи още няколко пъти напред и после се обърна. Сега вече можеше да види змията, която пълзеше след тях и мишлето, което не можеше да освободи крачето си. Видя уплашените му мънички оченца.
– Трябва да направя нещо – мислеше си зайчето. Не мога да оставя своя приятел така. Какво, какво обаче да направя? – и докато си мислеше така, змията съвсем наближи. Тогава зайчето със сините очи се засили и скооок – прескочи змията. Тя само го изгледа и продължи към мишлето.
– Дългоушко, ти си бърз и за това няма да те гоня, но този малкия тук е за мен. Днес ти е щастливият ден. С-с-с-спасявай с-с-с-се, докато можеш-ш-ш!
Зайчето обаче се засили отново и хооп – ухапа змията по опашката. Тя подскочи от изненада и се обърна бързо.
– Ееей, какво с-с-с-си мислиш-ш-ш,че правиш-ш-ш? – изсъска тя. – Бягай преди да ссъм те уловила и теб!
– Не мога да оставя моя приятел – отвърна зайчето със сините очи и отново я ухапа по опашката. Тя се обърна. Изсъска. Опита се да хване зайчето, но то подскочи бързо и се скри. Змията се огледа. Чудеше се към кого да се насочи.
– Неее. Друг път щщщще ссссе разправям ссссс теб, Дългоушшшшшкооо – изсъска тя и се обърна към мишлето. Но зайчето беше готово на всичко, за да спаси приятеля си. Отново подскочи, настигна я и пак я ухапа по опашката. Сега тя вече беше много ядосана. Опита се да хване зайчето, но то подскачаше толкова бързо, че прескачаше змията отново и отново. Тя се въртеше на всички страни, но не успяваше да го улови. А то я хапеше по опашката всеки път, щом можеше. Накрая змията се отказа и побърза да се скрие в една дупка.
Зайчето изморено се отпусна до мишлето. И двамата бяха уплашени. Сърцата им биеха толкова силно, че се чуваха отдалече. Малко по-късно от дупките си изпълзяха повечето полски обитатели. Змията си беше отишла и вече нямаше опасност за никого. Те дойдоха при приятелите. Помогнаха на мишлето да освободи крачето си от примката на храстчето, а то от радост направо започна да се превърта през глава. Като го видя, зайчето със сините очи се засмя и се включи в превъртането. После пиха водичка и си тръгнаха обратно към дома на мама Зайка. Случилото се обаче не остана в тайна. Свраката, която летеше в небето, видя всичко. Щом стигна в гората, започна да разказва.
Няколко дни по-късно един лалугер дойде в гората и каза, че знае къде е домът на мишлето. Всички се зарадваха. Мишлето не можа да спи цяла вечер. На другия ден мама Зайка, зайчето със сините очи и още две негови братчета, заедно с лалугера и мишлето тръгнаха отново на път. Първо вървяха през гората, после излязоха на полето.
– Мамо, мамо – извика зайчето със сините очи, – оттук минахме, когато пътувахме към Езерната фея.
– Да, Зайко. Но тогава не знаехме пътя и нямаше кой да ни води. А сега си имаме водач. Лалугерът е с нас – каза тя и се усмихна.
Вървяха, вървяха… Започнаха да се изморяват, когато лалугерът каза:
– Почти стигнахме. Ей там зад големия камък.
Когато се озоваха зад камъка (той всъщност изобщо не беше голям, но за мишлетата изглеждаше огромен), вече ги чакаше цялото мишо семейство. Дори и приятелите им бяха дошли. Никой не се беше надявал, че след толкова много дни мишлето ще се прибере отново у дома. Започнаха прегръдки, благодарности. Сложиха трапеза да нахранят спасителите на мишлето. Имаше песни и смях.
Изведнъж се чу уплашеният вик на лалугера:
– Тихата сянкаааа! Бягайтеее! Спасявайте сеее!
Във веселбата си бяха забравиха да внимават за опасности. Зайците се отдалечиха от камъка, бързи като вятъра. Една тъмна сянка летеше над полето с огромна скорост. Много късно я бяха забелязали. Сега всички празнуващи се опитваха да се скрият в дупките си. Мишото семейство също, но дупката беше прекалено малка и всички нямаше да могат да се промушат вътре едновременно.
Соколът се спускаше тихо и бързо и точно преди да сграбчи в ноктите си някое от мишлетата, зайчето със сините очи подскочи пред него и замахна с лапа. Соколът се спря в полета си, а през това време още две мишлета-сестрички се вмъкнаха в дупката. Соколът опита отново да се спусне, но зайчето продължаваше да подскача пред дупката и да се опитва да удари птицата. Хооп, още три мишлета се скриха. Трябваше и да се пази от острите нокти, разбира се. Влязоха и последните мишки в дупката. На поляната останаха само зайчето със сините очи и соколът. Той размаха криле, опита се за последно да хване зайчето, но то подскачаше колкото може по-високо, замахваше с лапи и нямаше намерение да се предава. Тихата сянка се отдалечи. Настана тишина.
– Моето храбро зайче! – каза мама Зайка, която се беше върнала. – Ти си най-смелото зайче, което някога съм виждала!
– И моите деца ще бъдат най-смелите – усмихна се зайчето със сините очи. – Сега не е ли време да се прибираме, мамо?
– Сигурна съм, сине – усмихна се и мама Зайка. – Време е, разбира се. Да настигнем твоите братчета, които с бързите си лапички сигурно са стигнали до гората.
Скоро се прибраха и продължиха да живеят задружно и мирно в старата гора. А зайчето със сините очи продължаваше да върши смели и добри неща и да изненадва горските обитатели.
Приказката е публикувана в сборника „Приказки от Слънчевия лъч“ , а първата част на историята – в „Приказките на Бялото кокиче“ . Още идеи и материали за Смелостта можете да намерите тук.