Край храсти високи, във бездни дълбоки,
във буйни въртопи и тайни земи
живеят човечета дребни и тихи,
невидими и добри.
Пипилоци, пипилоци…
Старият рибар вдигаше и потапяше веслата и докато превозваше пътниците от единия бряг до другия, тихо си тананикаше тази чудновата песен. На други места по реката имаше повече лодкари, но тук, незнайно защо, беше само той. Никой не знаеше на колко години е. Наричаха го Речния дух, защото сякаш беше станал едно с реката. Неговият глас се сливаше с нейното ромолене. Някои от пътниците в лодката се заслушваха в песента, други изобщо не му обръщаха внимание, а имаше и такива, които се опитваха да го заговорят. Но децата винаги се струпваха около него. Нещо в гласа му неудържимо ги привличаше. Беше като магнит за тях. И този път стана така. Щом запя, те го наобиколиха.
– Дядо, дядо, какво е това пипилоци?
– Пипилоци… Ами… Това е дълга история. И стара, много стара.
– Разкажи ни историята, разкажи ни я! – завикаха децата.
Старият рибар ги погледна, позасмя се и започна да разказва своята чудата история. Тя се случила преди хиляди години. Покрай реката ден подир ден, година след година, минавали много хора. Едни я пресичали, други се спускали надолу по течението, трети оставали да живеят край нея.
Те ставали все повече. Започнали да строят села. После градове. Разоравали земята и засаждали ниви. Накрая край реката се появило велико царство. То не било голямо, но в него си имало всичко – справедлив цар, блага и разумна царица, мъдър вълшебник, смели войници, сръчни майстори, талантливи музиканти и художници, честни съдии, вещи лечители и добри хора, умни и любознателни деца.
С времето те се научили да се вслушват в природата. Почитали планините и реката, слушали вятъра, прекланяли се пред звездите. Постепенно започнали дори да ги разбират. Когато били несправедливи, тътен разтърсвал планината. Когато били лоши – реката излизала от коритото си и заливала ниви, къщи и градини. А когато били неразумни, вятърът започвал да вие яростно, извивали се бури. И хората бързали да поправят грешките си. Затова царството станало богато, красиво и прочуто, а хората, които живеели в него, били добри и умни, здрави и красиви.
В това царство идвали хора от близо и далеч, идвали също джуджета, елфи, магьосници и учени. Някои се радвали, други завиждали, трети се учели, четвърти просто преминавали оттам. Имало един строг закон: в царството можеш да стоиш, да търгуваш или да се разхождаш, да си почиваш, да му се любуваш само три дни. Ако искаш да се учиш, може да останеш четирийсет дни, ако идваш да се лекуваш – може да останеш три месеца. Който останел повече, ставал жител на царството и не можел да го напусне.
Но ето, че се случила беда голяма. Мнозина завидели на богатството на царството. Събрали се, сдружили се и замислили коварен план.
Царят имал пет момчета и пет момичета. Царицата раждала винаги близнаци – по едно момче и едно момиче. Когато най-малките навършили десет години, царското семейство поканило много гости. Едва започнал празникът и гостите заели местата си на терасата, когато в града забили камбани.
– Пожар, пожар! – развикали се хората и всички, които били свободни, хукнали да гасят огъня. – Е, нищо страшно – говорели си те, – не е за пръв път да пламва пожар, но точно днес ли трябваше да се случи?
Царят наредил тържеството да продължи. Музикантите засвирили отново, когато от небето се спуснал огромен пъстър облак. Всички решили, че това е някоя от изненадите на придворния магьосник и започнали да ръкопляскат. Музиката звучала, принцът и принцесата излезли от двореца в градината, а в това време от небето започнали да се спускат разноцветни гирлянди. Толкова красиво било! Царят погледнал магьосника с усмивка, но той поклатил отрицателно глава. В този миг гирляндите започнали да се превръщат във въжета и да се омотават около гостите. Облакът станал мастиленочерен, стъмнило се и хората завикали уплашено. Никой не очаквал подобно нещо. Старият магьосник веднага започнал да прави заклинания, за да освободи гостите.
– Това е някаква магия, Ваше Величество! – извикал той. – Но не се тревожете, ей сега ще се справя с нея…
Явно магията не била чак толкова силна, защото царският магьосник все пак успял да отвърже въжетата. Трябвало обаче да внимава много, защото щом пуснел някое въже, то литвало към друг гостенин и го омотавало от глава до пети. Налагало се магьосникът хем да държи всички гирлянди, хем да освобождава хората.
Изненадите не спрели дотук. Откъм планината се чул оглушителен тътен и всички уплашено се обърнали натам. В началото не се виждало нищо, но скоро тътенът се усилил. Не било земетресение, по-скоро напомняло на огромно стадо от слонове, което препуска от планината и събаря всичко по пътя си. Дървета, къщи… Но в планината нямало слонове… Какво ли било тогава?
Една висока скала се била срутила и огромни каменни блокове се търкаляли с все по-голяма скорост към двореца. Всички стояли вцепенени и ги гледали как приближават, без нещо да може да ги спре.
Магьосникът престанал да се занимава с омагьосаните въжета. Събрал ги в едната си ръка и с последни сили насочил своя жезъл към летящите скали. Успял да ги задържи, но от това усилие по челото му избила пот.
– Ваше Величество, трябва да изведем хората от двореца, защото…
Той не успял да довърши. От черния облак се спуснали няколко сенки, които протегнали към него дълги пръсти и го замразили. Всички черни въжета се освободили от ръцете му и отново овързали гостите. След това сенките заговорили.
– Значи така, царю. Вие ще живеете добре, ще имате всичко, което си искате, а нас няма да ни уважавате, а? Ще ни разрешавате само по три дни да оставаме, така ли?
Царят се опитал да отговори, но най-близката сянка замахнала към него и гласът му изчезнал.
– Ето така е по-добре. Да видим добре ли ще се чувстваш като не можеш да говориш. Но ние сме ти приготвили и още болка.
Блеснала черно-червена светкавица и на мястото, на което допреди малко стоели децата на царя, сега се появили странни дребосъци. Те били високи по-малко от педя, имали нещо като шапка на главата си, между пръстите си имали ципи, а самите пръсти завършвали с кръгли топчета.
– Можеш ли да познаеш сега децата си? Кой кой е? Ще ги обичаш ли такива – грозни и малки? Ще им правиш ли празници с гости? И още нещо – не си мисли, че ще можеш да си говориш с тях.
Дребните създания се втурнали към царя, викали нещо, но от устата им излизали само някакви странни звуци:
– Пипи-лоци, лоци-ципо-пи!
– Имаш три дни да развалиш магията, царю. След това децата ти ще останат завинаги такива. Трябва да ти е ясно, че няма да можеш да използваш своя магьосник. Неговото тяло е вкаменено, само духът му е жив. Ако все пак случайно намериш начин да го освободиш, преди тези три дни да са минали, скалите, които той удържа, ще продължат да се търкалят надолу, ще разрушат целия ти град и ще смажат всички твои поданици. Е, Твое Величество, как ти се струва всичко това? Ако решиш да постъпиш мъдро и да ни предадеш доброволно царството, ще развалим магията и ти ще можеш да живееш. Не като цар, разбира се, а като наш слуга. Ще се видим отново след три дни. Тогава изтича твоето управление. Забавлявайте се сега.
Чул се злокобен смях. Сенките излетели, облакът започнал да се разсейва в небето и лека полека изчезнал. Царските войници дошли и освободили всички вързани гости.
– Пипилоци-пипилоци! – писукали тъничките гласчета, но никой не можел нито да ги разбере, нито да им помогне. – Полипоци-пилоцопи-пиципипици – продължавали да скимтят мъничките същества и се опитвали да се катерят по обувките на хората.
– Внимавайте, моля ви! –завикала царицата. – Пазете тези малки човечета! Това са нашите деца!
Войниците много се зачудили на думите ѝ, защото още не били видели човечетата. Започнали внимателно да оглеждат земята.
– Намерете ги! Бързо! И десетте!
Мъниците се били пръснали на всички страни. Те също не разбирали какво се е случило с тях. Неочаквано били попаднали в свят на великани и трябвало да се пазят, за да не ги стъпче някой. До вечерта успели да намерят всичките десет и ги предали на царицата. В това време царят събрал своите съветници, министри, учени и всички започнали да мислят как да се справят със злото, което споходило царството. Допитвали се до мъдреци, до вълшебници, до звездобройци; търсели в старите книги; говорели с всеки пътник, който минавал през царството – но никой, абсолютно никой не знаел какво могат да сторят, за да се спасят. Сънят напуснал цялото царство. Вечер заспивали само децата. И точно от съня на едно дете – сина на царския магьосник, се появила помощта!
Втората вечер, останало съвсем без сили, момчето заспало в краката на вкаменения си баща и когато сънят го отвел в царството на сънищата, баща му застанал пред него.
– Сине мой, – заговорил той, – слушай ме внимателно! Можем да спасим нашето царство. Когато се събудиш, трябва да свали пръстена, който е на дясната ми ръка, сложи го на своята и щом докоснеш челото си, ще можеш да чуваш мислите ми и да ги предаваш на царя. Така той ще знае какво да прави.
Сутринта на третия ден царските глашатаи разгласили: всеки, който иска, е свободен да напусне царството, защото царят не може да се пребори със злите сили и не може да се погрижи за народа си. Много хора събрали набързо най-нужното и със сълзи в очите поели към други царства. Останалите се събрали в царския дворец.
Същата сутрин синът на царския магьосник сложил бащиния пръстен на ръката си, отишъл в двореца и помолил царя да го приеме. Докоснал главата си с пръстена, разбрал какво казва баща му и предал думите му на царя.
– Ваше Величество, магията, която ни нападна, е много силна – казвал придворният магьосник. – Подготвяли са я години наред. Има два начина да се спасим. Единият е хората да напуснат царството и да се разпръснат. Вторият е много по-опасен и труден, но ще останем заедно като едно семейство. Тогава обаче ще използвам магия, която ще ни промени, макар че не мога да кажа как точно. Ако наистина искате да останете, два часа преди изгрев-слънце елате на терасата в двореца.
Когато срещата свършила, царят отишъл да види царицата и децата си, за които дърводелците били направили малки къщички. Децата си играели и бърборели нещо, но царят не можел да ги разбере. Искал да ги прегърне, но те били толкова мънички, че се страхувал да не ги нарани. Една сълза се търкулнала по бузата му.
Два часа преди изгрева всички останали хора се събрали на терасата на двореца. Изглеждали спокойни, в очите им се четяли и страх, и притеснение, но се виждала и решителност, готовност за борба. Разнесъл се гласът на момчето, чрез което говорел магьосникът:
– Затворете очи и каквото и да се случи, запазете спокойствие. Вярвайте, че това, което ще стане, е най-доброто за всички нас!
Небето ставало все по-тъмно. Мрачни облаци скривали една след друга звездите, забулили и луната. След това облаците се спуснали към земята и обгърнали земята. Момчето започнало да произнася заклинания. Хората затворили очи. Стоели, без да помръднат, и чакали. Край тях се носели необичайни звуци, повял смразяващ хлад. Замирисало на пушек. Ставало все по-страшно и никой не забелязал как едно ефирно прозрачно наметало обгърнало всички. Мнозина треперели. По-храбрите хващали ръцете на тези до себе си, за да им вдъхнат смелост. Скоро всички се държали за ръце. Всеки давал кураж на другия и получавал сила от ръката на близък човек.
– Време е! – прозвучал отново гласът на момчето.
И тогава царското семейство запяло една много стара песен. Духовете на планината и реката я били подарили на царя и царицата в деня на сватбата им, когато двамата се заклели да служат на тази земя и да я пазят. Скоро всички запели с царското семейство. Песента се носела навсякъде, минавала през облаците, понесла се към реката и планините. Не можели да я заглушат крясъците на сенките, нито пушеците можели да я задушат!
Чернотата се стъписала. Тъмните магьосници били изненадани.
– С тази проста песен няма да преборите нашата магия! – креснали яростно те и с всички сили се хвърлили върху пеещите хора, с вой, крясъци, пушек, мъгла, слуз.
Но сенките допуснали голяма грешка – избързали. Забравили, че трябвало да изчакат изгрева на слънцето, за да настане определеният от тях ден. В мига, в който те се нахвърлили върху хората, прозрачното наметало заблестяло и заискрило в безброй цветове и звуци.
В следващия миг на терасата вече нямало нито един човек. Всички се превърнали в малки зрънца, които се пръснали навсякъде наоколо. Само статуята на придворния магьосник останала да стърчи между тях. Когато злите сили се нахвърлили върху нея, тя се разсипала на прах. И само една светеща капка се отделила и се понесла нагоре.
Нищо не можело да я спре. Нагоре, нагоре! Изплъзвала се от всички сенки, облаци и пушеци, и колкото и да се опитвали да я задържат, тя продължавала да свети и да се издига нагоре, нагоре… Скоро се изгубила в небесата.
Сенките завладели двореца, после обиколили целия град, тук-там откривали по някой скрит човек, който се бил уплашил да се превърне в нещо различно, и сега го превръщали в каквото си поискат. Не открили никъде нито царя, нито царицата, нито малките същества, в които били превърнати техните деца.
Усъмнили се, че може би придворният магьосник е измислил някакво спасение за хората, но били толкова доволни от победата, че решили да се забавляват. Изобщо не обърнали внимание на зрънцата, посипани по дворцовата тераса.
Така изминал четвъртият ден и настъпил петият. Първите слънчеви лъчи огрели високите планински върхове и онази единствена капка, която се била измъкнала от обсадата на тъмните сенки. Щом я докоснали, светлината в капката затрептяла и от нея се понесли надолу към земята лъчи в седем цвята. Преминали през всички тъмни облаци, през мъглите и пушеците и се вплели в невидимото наметало. Тогава песента отново зазвучала. Тъмните сенки зафучали и полетели, за да се разправят с нея, но дори не разбрали откъде идва. А тя се усилвала. Появил се вятър. Слънчевите лъчи скоро щели да осветят и двореца. Тъмните сенки били много объркани от това, че не могат да открият откъде идва песента. Обикаляли навсякъде и тогава забелязали светещата капка. Някои от тях полетели към нея, за да я унищожат, а други се опитали да вдигнат прозрачното наметало.
В този момент слънцето огряло двореца. Първо високите кули, после стаите, крепостните стени, терасата… Планината се разтресла. Вятърът се усилил. Той вдигнал прозрачното наметало, поел всички малки зрънца под него и ги вдигнал във въздуха. Планината продължавала да се тресе и за ужас на новите господари на царския дворец, земята започнала да се пропуква, да се разтваря и да поглъща всичко, включително и тях.
Седемте цвята се разделили, обгърнали двореца и не пускали нито една сянка да се измъкне. А светещата капка започнала бавно да се спуска надолу. Сенките, които искали да я унищожат, залепнали за нея и сега тя ги теглела надолу, надолу към отворилата се огромна пропаст под двореца. Имало, разбира се, и сенки, които в това време не били в двореца, а в града. Като видели какво се случва, те понечили да избягат, но тогава дошла реката. Връхлетяла ги и също ги повлякла към огромната яма. Всичко се случило много бързо. Когато на повърхността на земята не останала нито една сянка, светещата капка се гмурнала в ямата след тъмните сили. Планината спряла да се тресе, земята се затворила, реката се успокоила и на мястото на двореца вече нямало нищо. Светещото наметало се спуснало на земята и запечатало дупката, така че никой да не може да я намери и да освободи сенките. Песента спряла. Вятърът пуснал зрънцата край реката и полетял в небесните простори.
Щом зрънцата тупвали на земята, едни се превръщали в малки човечета, а други оставали зрънца. Човечетата били високи колкото една човешка педя. Издавали същите странни звуци – пипи-лоци-пипо-лопи… и тичали насам-натам. А едно от зрънцата се превърнало в момче.
Това бил синът на придворния магьосник. Никой не разбрал защо магията го оставила да бъде човек. Сега той се заел да събере мъниците и да ги успокои. Така край реката се появил народът на пипилоците. Те безкрайно много обичали това място и макар че не били вече човеци, останали да живеят тук. Имали свой език и плували отлично. Научили се да си правят домове, да се крият между камъните, да си изработват различни инструменти. Били изключително предпазливи. Криели се от хората и не се показвали на никого. Постепенно придобили цвета на речните камъни и така се сливали с тях, че било невъзможно някой да ги открие.
Старият рибар млъкна. Бяха стигнали другия бряг на реката, но никой не помръдваше. Трябваше да върже лодката и да помогне на пътниците да слязат.
– Хайде, слизайте! – извика той, но гласът му звучеше дрезгаво.
– Дядо, дядо, а какво стана с момчето? Със сина на придворния магьосник? – децата продължаваха да стоят на местата си.
– Само реката знае – отговори старецът. – В началото помагал на пипилоците. Те само пред него се появявали. Явно го познавали и го обичали. После остарял и станал пазител и служител на реката и гората. Разбрал, че магията не само го оставила човек, но и го дарила с дълъг живот. Толкова дълъг, че дори и той забравил на колко години е.
– А зрънцата? – продължавали да питат децата.
– Да, зрънцата… Част от хората останали превърнати в зрънца, но се случвало след време някое такова зрънце да се превърне човече. В пипилок. Може би това ставало, когато спирало да се страхува или когато е готово да се събуди.
– Дядо, дядо, нали ще ни покажеш пипилоците! – пред стареца беше спряло едно малко момченце, дърпаше с ръка якето му и се опитваше да се повдигне на пръсти.
– Разбира се, че ще ви ги покажа. Дори царските близнаци пипилоци ще ви покажа. Но другия път, като се върнете. Сега трябва да слизате.
Родителите сваляха децата и багажите си. Плащаха на стареца и се отдалечаваха. Някои бързаха да продължат пътя си, други се спираха да си направят снимка за спомен, а трети сядаха на камъните да погледат реката, да потърсят пипилоците и да си помечтаят малко.
Понякога се чуваха викове:
– Ето, ето! Видях ги! Видях гиии… Пипилоците!
Почиващите скачаха и се надпреварваха да ги открият сред камъните по брега. Обикновено беше грешка, разбира се, но понякога им се струваше, че са забелязали някой дребен силует.
– Ех, ама сте и вие! – махаше с ръка в такива случаи старецът. – Толкова силно викате. Плашите ги още повече. С тях човек трябва да е много нежен. Да говори тихо, шепнешком. А вие викате ли, викате… Другия път ще ви разкажа как горските феи се срещнаха с царската стража и с пипилоците.
– А ти откъде знаеш? – смееха се пътниците. – Да не си бил поканен на срещата?
– Лично от новия цар на пипилоците знам. И ако не ми вярвате, ето ви снимка, която имам за спомен.
Старецът извади една измачкана снимка. Поглади я внимателно с ръка и после пак я прибра.
–Разкажи ни сега! – извикаха пътниците.
– Не на вас. Ще разкажа на децата. Когато настъпи времето, ще им разкажа. Сега е още рано. А и вие не вярвате, че те съществуват.
После старият рибар тръгна нагоре срещу течението на реката и се изгуби в тъмнината.
Приказката е публикувана в сборника „Приказките на Бялото кокиче“ . Още идеи и материали за Смелостта можете да намерите тук.