Преди много, много години на земята живееше великан. Той беше пътувал из космоса, беше посещавал много планети и звезди, но беше останал да живее тук. Земята беше малка, но нещо в нея го привличаше.
Понеже беше толкова голям, по-голям от планините даже, той си беше избрал да живее на дъното на океана. Само понякога се подаваше над водата и се разхождаше, за да види какво става по земята. Тогава се образуваха големи вълни, но той внимаваше да не се движи прекалено бързо.
Случи се така, че някаква болест се появи. Започнаха да боледуват тревичките, след тях цветята, дърветата. Скоро всички животни, птици и хора, които живееха на земята, се разболяха. Времето минаваше, а те не оздравяваха. Даже все по-лошо ставаше. Плачеха, нямаха сили да се движат. Земята посърна. Никой не можеше да помогне.
Великанът чу от дълбините на океана тези стонове и плач. Надигна се и реши да провери какво става. Показа се на повърхността и много се изненада. Накъдето и да погледнеше, виждаше само посърнали дървета, увехнали цвета, изсъхнали треви, налягали животни, паднали птици, неподвижни хора… Той тръгна насам-натам, но където и да отидеше, виждаше едно и също. Някаква коварна болест бе покосила всички. Накрая седна на брега и се замисли. Много искаше да помогне на болните. Той ги обичаше всичките. Познаваше ги от хиляди години. Но не знаеше дори от кого да потърси съвет. Лечителите също бяха болни и безпомощни.
– Защо във водата няма болни? – запита се великанът. – Може би водата ще помогне на всички.
Той гребна вода от едно малко езеро наблизо и посипа растенията, които бяха наоколо. Скоро те се посъживиха.
– Явно водата може да излекува болните. Но как да полея всички? А и водата в океаните и моретата е солена, не става за пиене. Какво да направя?
Както си стоеше и мислеше, видя че около него се бяха събрали няколко слънчеви лъчи. Те мълчаливо наблюдаваха тъжната картина. Лицата им бяха потъмнели.
– Хей, малки и светли приятели, знаете ли как да помогнем? Как да излекуваме децата на земята? – запита той. – Усещам, че болестта започва да прониква и в скалите, и в пръстта. Скоро цялата земя ще бъде болна…
Слънчевите лъчи само поклатиха глави. Настана тишина, в която те се запътиха обратно към слънчевия дворец. Великанът се изправи и попита последния от тях:
– Ще ми помогнеш ли да спася земята?
– Разбира се, стига да мога. Какво искаш да направя?
– Повикай утре всички твои братя и сестри.
– Великане, ти знаеш, че ако дойдем всички, има опасност да изгорим земята. Ние сме като огън…
– Знам. Ще сте на разстояние. Утре сутрин ще те чакам да дойдеш и да ми кажеш дали и другите са готови да помогнат. Ще имам нужда и от вятъра. Нали ще го помолиш и той да дойде?
– Разбира се. А ти какво ще правиш? – запита лъчът.
– Ще се изправя и ще скоча високо, колкото мога по-високо в небето. Ще разтворя ръце и ще плесна с всичката си сила. Точно в този момент искам вие да насочите светлината си към мен. Аз ще се превърна във водни капки, в които ще вложа цялата си магическа сила. Те ще полетят към земята, а вятърът ще ги носи там, където е нужно. Така моята сила ще спаси растенията, хората и животните.
– А ако не стигне за всички?
– Тогава вие ще стоплите земята, моите капки ще се превърнат на пара и пак ще се издигнат в небесата. Вятърът ще ги събере на едно място и отново ще ги изпрати към земята. Силата ми ще бъде в тях. Ще падам на земята колкото пъти е нужно.
– Но… – започна слънчевият лъч, – така ти ще изчезнеш! Ако направиш това, повече няма да можеш да се върнеш като великан…
– Така е. Но някой трябва да помогне на земята. Когато обичаш някого, си готов да направиш всичко, за да го спасиш. По-добре аз да изчезна, отколкото всички малки същества да загинат.
Великанът стана и тръгна бавно навътре към океана, а слънчевият лъч полетя да догони своите братя. Нощта се спусна над земята.
На другата сутрин великанът излезе от океана. Погледна към небето и скоро видя малкия слънчев лъч, който идваше да го поздрави.
– Здравей, смели братко! – започна той. – Разказах в слънчевия дворец какво си решил да направиш. Всички са готови да дойдат и да ти помогнат.
– Добре. Значи е време.
Великанът започна внимателно да излиза от водата. Вълните искаха да вървят с него, но не можеха и си останаха до брега. Стъпваше по земята и чуваше как болестта проникваше навътре в нейните недра. Внимаваше да не настъпва болните. Изкачи се на една не висока планина. Огледа се за последен път. Вятърът погали лицето му. Той се наведе и подскочи силно. Никога не можеш да предположиш колко високо може да скочи един великан! Все едно цяла планина да скочи нависоко – направо да стигне до звездите. Малцина са тези, които са виждали това.
Великанът разтвори ръце и плесна силно. Тялото му се превърна на безброй малки парченца. В същия миг хиляди слънчеви лъчи се устремиха към него. Светнаха и превърнаха малките частици на водни капки, които започнаха да падат към земята. Цялата магическа мощ и целия живот на великана се спускаха като безброй малки водни капки към болната земя. Вятърът обикаляше неуморно и носеше капките навсякъде, където имаше нужда от тях.
Този ден продължи дълго. Слънчевите лъчи нагряваха земята, за да могат водните капки да се издигат нагоре и пак да се спускат да лекуват други места. Скоро тревичките започнаха да се ободряват, цветенцата надигнаха глави, буболечките се раздвижиха. След тях дърветата се размърдаха, птиците полетяха, животните побягнаха, хората се изправиха и запяха. Земята беше излекувана.
А великанът вече го нямаше. Беше отдал живота си, за да спаси всички същества на тази малка планета. Силата му обаче беше останала тук, на земята. Водните капки и до днес носят в себе си частица от неговата мощ. А царят на слънцето скри в тях още един подарък. Когато слънчев лъч погали някоя водна капка, в нея веднага светват седем цвята и се ражда красива дъга, която свързва небето и земята, за да напомня за великана и силата на неговата любов.
Повече за любовта и милосърдието можете да намерите тук.