Далечe, далечe, в гора, дълбоко скрита, живееха и пееха, работеха и се учеха, помагаха си и страдаха животни различни. Сред студ и пек, в дъжд и суша, денем и нощем сред тях цареше мир непоклатим.
Празнуваха заедно, лекува се взаимно, уважаваха се, помагаха си винаги, когато можеха – поне така изглеждаше. На това учеха и децата си.
Една сутрин зайците започнаха да се оплакват, че някой е влизал в къщичката им. Времето беше прекрасно, слънцето светеше и повечето животни продължиха със своите занимания. Решиха, че сигурно малките зайци са разместили нещо, докато са си играли. След няколко дни катеричките се оплакаха, че и в тяхната къщичка е влязъл някой и е нацапал стените им с боички. Животните се позамислиха:
– Защо ли някой ще ходи да цапа стените на сладките катерички?
Но не обърнаха повече внимание. Минаха още няколко дни, когато, прибирайки се в къщи, лисиците забелязаха, че някой беше нагризал всичките им обувки. Те бяха много сърдити и започнаха да викат силно, така че да ги чуят всички.
Постепенно това започна да се случва всеки ден. Някой влизаше в домовете на животните. Разместваше нещата, така че да не могат да ги намерят, гризеше играчките, а понякога дори ги криеше, цапаше с боички по стените, дърпаше пердетата, драскаше по шкафовете, събаряше разни предмети… Толкова пакости сътворяваше, че започнаха да го наричат пакостник. Само че никой не го беше виждал. Влизаше и в гнездата, и в дупките, и в хралупите. Навсякъде. Животните се чудеха дали е някой невидим дух или омагьосан звяр, или някое животно. Положението беше нетърпимо. Събраха се всички, за да измислят какво да правят. Явно сами не можеха да се справят. Тогава решиха да потърсят помощ от някой по-умен, а всички знаеха, че старият бухал от съседната гора е най-мъдър. Освен това вижда през нощта и лети, така че може да гледа отвисоко. Птиците казаха:
– Ние ще отидем да го помолим за помощ. Той е птица и за нас ще бъде най-лесно.
Отлетяха и скоро стигнаха до неговото дърво. Бухалът ги изслуша и каза:
– Добре, ще ви помогна. Но имам един въпрос, на който трябва да отговорите първо: Какво ще направите с пакостника, след като го хванете?
Птиците отлетяха бързо обратно. Щом чуха въпроса, животните веднага започнаха да отговарят. Но се оказа, че изобщо не са на едно мнение. Едни искаха да бъде изгонен от гората. Други казваха, че е по-добре да бъде наказан да прави неща, които не са му приятни. Трети предложиха да го гушнат, за да се почувства по-добре… Спорът продължи до късно през нощта и дори на сутринта животните не успяха да се разберат какво ще го правят.
Но на другия ден пакостникът не се появи. Нито едно гнездо или къща не беше изцапана, разхвърляна или посетена. Мина още един ден – също нищо. Трети ден – пак. Решиха, че си е отишъл. Птиците отлетяха при бухала, благодариха му, но казаха, вече няма нужда от помощта му. Всичко се е оправило. Минаха още няколко дни. Всички внимаваха, но нищо лошо не се случваше. Успокоиха се, засмяха се и продължиха с всекидневните си занимания.
Това обаче не продължи дълго време.
– Кой ни е цапал в къщичката? – започнаха една вечер да се оплакват язовците. На другия ден къщичката на таралежа беше цялата разбъркана.
– Ама защооо? – тъжно звучеше таралежчето. – Защо го е направил? Толкова време си подреждам, а той сега… Какво е търсил? – никой не можеше да му отговори, но беше ясно. Пакостникът се беше завърнал.
Отново някой трябваше да отиде при бухала за помощ, но той беше отлетял в друга гора. Минаха няколко дни, докато го намерят. През това време неприятностите в животинското градче продължаваха. Счупени, повредени, изцапани…
Пратениците дълго време се молеха на бухала. Накрая той се съгласи и пристигна в гората заедно с тях.
– Отговорихте ли на въпроса ми? – запита той.
– Не можахме да се споразумеем – признаха си животните. – Много различни идеи имахме.
– Важно е да решите – проговори бухалът. – Сега си вървете, но всяка вечер ще се събирате и ще трябва да измислите заедно какво ще го правите.
Животните се разотидоха, а бухалът кацна на едно високо дърво. Пакостникът обаче сякаш беше разбрал за идването му. Всички пакости престанаха отново. Минаха няколко дни. Цареше мир и разбирателство. Нямаше никакви оплаквания. Продължаваха да не успяват да се споразумеят какво да правят с пакостника, след като го хванат, но тъй като той не се проявяваше повече, решиха, че отново си е заминал. Благодариха на бухала и му казаха, че вече няма нужда да ги пази.
– Сигурни ли сте? – запита бухалът.
– Да, да. Сигурни сме. Този пакостник, какъвто и да бил, си е заминал. Вече няма нужда да го търсиш.
– Така да бъде – рече бухалът и отлетя.
Едва заминал обаче, и пакостите отново започнаха. В гнездото на славеите бяха разбъркани нотите, в дупката на бобъра бяха счупени всички чинии, в къщичката на сърничката стените бяха нацапани с всевъзможни цветове. Вече нямаше дом, в който да няма поразии.
– Какво да правим? – чудеха се всички.
Решиха да сложат стража, която да обикаля през деня и да пази. В първия ден нямаше нови неприятности, но на втория ден отново – разсипана храна, издраскани мебели, сдъвкани играчки. И пак никой не можеше да го види.
Съвсем случайно обаче един ден пакостникът влезе отново в къщичката на кучетата. Мислеше си, че е празна, но тя не беше. В едната стая лежеше малкото кученце. Бяха му правили операция, затова стоеше по цял ден в къщи с превръзка на очите и не ходеше на училище. То чу, че някой се промъква и излая:
– Джаф-джаф. Кой си ти? – пакостникът се смути, явно защото не очакваше да има някой в къщата, и спря на мястото си.
– Знам, че си тук. Кой си и какво искаш? – кучето замлъкна и се ослуша. Някой много тихо стъпваше и идваше към него.
– Чувам те! – излая то. – Какво си ти?
– Чуваш ме, но не ме виждаш – обади се някакво гласче.
– Джаф. Ти пакостникът ли си?
– Който си искам съм! – отговори гласчето.
– Няма да ми пипаш играчките! Джаф!
– Няма да ми казваш какво да правя!
– Но те не са твои. Мои са.
– Не ме интересува.
– Това не е хубаво. Защо правиш лоши неща?
– Ще правя каквото си искам.
– А не можеш ли да поискаш да направиш нещо хубаво? – продължаваше да джафка малкото кученце и да върти главичката си, за да усети къде е посетителят.
– Мога да поискам, мога и да не поискам. Сега ме остави и не ми пречи!
– Не искаш ли да си приказваш с мен? Аз стоя по цял ден самичко и ми е тъжно и скучно.
Този път гостенинът замлъкна. Явно се замисли.
– Ама ти съвсем ли не виждаш? – попита той.
– Нищичко не виждам. Но лекарите казаха, че след като ми махнат превръзките, ще виждам.
Последва тишина.
– И аз съм сам, ама твоето е по-лошо – каза накрая посетителят.
– Значи ще останеш при мен и ще ми бъдеш приятел? Ще си говорим! – зарадва се кучето.
– Стига! Млъкни! – изненадващо извика обаче неканеният гостенин. – Остави ме на мира!
– Но нали щяхме да сме приятели? Приятелите не правят така.
– Аз нямам приятели. Точка. И ще правя каквото аз реша. Ти не си ми майка, за да ми казваш какво да правя. И освен това, като ти махнат превръзката, ще спреш да си ми приятел.
– Защо да спирам да съм ти приятел? – не разбра кучето. – Приятелите винаги са си приятели.
– Защото няма да ме харесваш, защото понякога правя ей такива лоши неща, и ще си играеш само с твоите стари приятели. Затова. И спри да ми говориш!
– Няма да направя така, защото знам, че и ти си добър – опита се да се защити кучето, но усети, че гостенинът се беше измъкнал от къщата му.
На другия ден пакостите продължаваха, но животните забелязаха някаква промяна. Въпреки, че отново някой цапаше, каляше, драскаше, разместваше дрехи, предмети, се случваше той да направи и нещо добро.
Кокошките например бързаха за тържество. Но в бързината, докато гладеха официалните си пера, забравиха да изключат ютията. Когато вечерта се прибраха притеснени, видяха, че тя е изключена. Да, имаше надраскани някакви линийки на стената им, които те веднага забелязаха, но домът им беше спасен от пожар.
Няколко дни по-късно мама Зайка разказа, че пакостникът отново ги беше посетил. Тя излязла сутринта за работа, но забравила да изключи печката, в която правeла баничка за децата. Вечерта като се прибрала, видяла, че постелките на леглата на малките зайци са събрани на земята, а обувките са сложени на масата в кухнята. Но пък печката била изключена.
– Баничката щеше да изгори и децата щяха да стоят гладни цял ден, а и нещо по-лошо можеше да стане… – казваше на всички мама Зайка. – Този пакостник, или какъвто е там, много ни помогна.
Животните отново бяха на различно мнение и не можеха да се разберат какво да предприемат. За пореден път изпратиха посланици при бухала. Но той не беше на своето дърво. Не беше дори в съседната гора както предния път. Беше отлетял в планината. Минаха дни, докато кончето успя да стигне при него и да го помоли да помогне.
– Вие два пъти вече ме отпращахте, така че не мога се върна за трети път. Сега трябва сами да се справите. Освен това не изпълнихте единственото ми условие.
– Но ние не можем! – проплака кончето. – Опитахме всичко. Не разбираме какво става в нашата гора. Защо някой ще прави такива неща?
– Този пакостник ги прави, защото в гората няма разбирателство, истинска обич и грижа. Ако всички се разбирахте, това нямаше да се случи.
– Моля те, помогни ни! Дай ни съвет! – продължаваше да го моли кончето. – Какъв е той поне ни кажи! Дух ли е, животно ли е, нещо друго ли е?
– Добре. Ще ви помогна. Вашият пакостник е малък. Има четири лапи, малки ушички и опашка. Освен това е останал без майка и е много самотен.
– А къде да го намерим?
– С това вече вие сами трябва да се справите. Можете да го намерите на много места, включително и в неговия дом. Но не забравяйте – трябва да решите, като го намерите какво ще го правите.
– Ама ти как знаеш всичко това? Видял ли си го? Знаеш ли кой е?
– Няма нужда да го виждам, за да знам – проговори бухалът. – Тръгвай назад, дълъг път те чака – каза той и затвори очите си.
Кончето постоя, помисли и после хукна обратно. Цяла седмица му отне, докато се прибере. В тяхната гора нищо не се беше променило. Пакостникът продължаваше своите посещения. Понякога правеше някоя добрина, но проблемите, които създаваше бяха много по-големи. Животните се бяха събрали отново заедно на горската полянка. Надяваха се бухалът да дойде и да оправи нещата. Кончето обаче се появи самò и предаде точно думите на бухала. Настана тишина. Всички мислеха. Тогава совата предложи:
– Можем да минем по къщичките на животните и да открием кой отговаря на това описание.
Повечето се съгласиха.
– Какво ли може да е? Има опашка – може да е птица.
– Явно не е птица, защото има лапи – добави друг.
– Не е и пълзящо.
– И живее в семейство – добави змията, – защото някои в гората си живеем сами.
– Да. Вярно – съгласиха се другите.
– Ако опашката му е дълга, може да е лисичето.
– Но ако е къса, може да е зайче…
Разговорите продължиха този път чак до сутринта. Щом слънцето огря небето, тръгнаха да проверяват по домовете. Имаше много животни с по четири лапи, но всички си имаха майки. Както обикаляха, се чуха някакви викове.
– Помощ! Пооомооощ! – викаше Таралежко. Всички се насочиха към него. Той викаше и сочеше към последното дръвче, което беше над реката. Гнездото на сойката се беше счупило. И едно от нейните малки беше изпаднало. В момента се беше заклещило между две клончета, но всеки момент можеше да падне надолу в буйната река. По-бързите хукнаха към дървото, но то беше далеч. Както бягаха, видяха как птичето се изплъзва между клоните, полита надолу и…
– Ооо, изтървахме го! Горкото. Ще се удави!
Но тогава отнякъде се появи някаква малка топка, която подскочи и една лапа хвана в последния момент птичето. После скочи на най-ниския клон, хвана малката сойка внимателно със зъбите си и скочи долу, където вече бяха дотичали първите животни. Сега всички видяха спасителя и ахнаха. Това беше едно малко коте. То постави нежно птиченцето на земята и се огледа.
– Браво, браво! – викаха те. – Ти си истински спасител! Но откъде се взе?
Всички го разглеждаха и се радваха, че някой успя да спаси малкото птиче. Но постепенно на лицата им се изписа по-голяма изненада. Котето цялото беше изцапано с различни боички. То имаше четири лапи, опашка, две ушички… и сега всички го познаха. Това беше пакостникът. Спомниха си как майка му замина през пролетта някъде далече. Баща му беше болен. То в началото ходеше на училище, но после започна да се кара с другите животни в класа и накрая спря да ходи там. Скоро след това го бяха забравили. То беше живяло незабележимо между тях през всичкото това време. Сега отново се беше появило.
– То е спасител – казваха едни животни. – Нека да му благодарим!
– То е пакостник – отговаряха им други. – Трябва да го накажем!
Този спор продължаваше дълго. Котето стоеше по средата и нито можеше да избяга, нито да каже нещо.
– Какво да правим? Как да постъпим с него? – се питаха обитателите на гората, когато чуха гласа на бухала. Той беше долетял, без никой да забележи.
– Важно е да знаете какво искате да имате в гората. Ако искате спасител, така го назовете и го приемете. Ако искате пакостник – наречете го пакостник и го накажете. Каквото изберете, такова ще стане и това ще живее с вас.
После плесна с криле и отлетя.
А вие какво бихте избрали?
Приказката е отпечатана в сборника „Приказки от слънчевия лъч“ . Повече за любовта и милосърдието можете да намерите тук.