Деца, мислите ли, че птица може да има за деца хора? Искате ли да ви разкажа историята за една необикновена птица и нейното семейство.
Всяко село имаше свои майстори. Те бяха важни за живота на хората. Някои бяха добри, други по-малко. Дърводелците бяха сред често търсените, а Благо беше един от най-добрите. Идваха хора от различни села и градове да търсят услугите му. Той работеше бързо и можеше да направи всичко – от дървена играчка до каруца или легло, маса, скрин… Беше много точен. Каквото обещаеше – правеше го навреме. Въпреки че беше побелял, работеше по цял ден.
Този ден старецът стоеше до масата пред дома си и дялкаше дървени фигурки. Слънцето скоро щеше да се спусне зад планината, но още беше светло. По улицата се чу шумотевица. Децата от селото се връщаха от училище. Те често ходеха при дядо Благо. Идваха без покана. Знаеха, че щом е на двора, могат спокойно да влязат. Той им даваше инструменти, учеше ги как да работят с тях, как да държат дървото, как да го изглаждат, кое дърво за какво е подходящо… Говореше тихо, никога не се караше и не искаше нещо от тях, но въпреки всичко те сами спазваха някакъв ред, когато бяха при него. Почистваха, прибираха, говореха си тихо и рядко се случваше да се скарат. Там всеки беше добре дошъл и можеше да остане колкото иска. Той не ги разпитваше, но те му споделяха често своите тревоги. Щом си излезеха от дворчето, гласовете им отново започваха да се надвикват. Пак ставаха предизвикателни, шумни и палави.
Днес едно от по-малките деца го запита:
– Ама ти защо само птици дялкаш?
– Защото моята майка беше птица – отговори старецът, без да спира движението на ръцете си.
– Не можеее – засмяха се децата. – Ти не си птица. Ти си човек, значи и родителите ти са били хора.
Друго дете добави:
– Птиците снасят яйца и от тях се излюпват птиченца. Това го учихме в училище.
–Да. И имат криле и пера – потвърди момиченце с тъмни коси.
– Прави сте, деца – изправи се майсторът. Ръцете му оставиха шкурката на масата. – Само че моята майка беше птица. И не каква да е птица, а орел. Толкова години живях в селото и на никого не съм го разказвал. Искате ли да чуете моята история?
– Да, да! – завикаха децата.
– Нали няма да е страшна? – запита момченце с лунички.
Това беше нещо ново за тях. Дядо Благо не беше от хората, които разказват приказки.
– Когато вашите прадядовци дойдоха да живеят на това място, моята къща беше вече тук. Може да питате най-старите, те ще ви кажат. Аз винаги съм живял тук.
– Тогава на колко години си бил? – попита едно по-голямо момче.
– Добър въпрос, момчето ми. Бях на шейсет години. И живеех сам, защото моето племе, моето семейство беше отлетяло.
– Ама как така отлетяло? Със самолет ли? Тук не могат да кацат самолети. Няма писта…
– Вие знаете коя е най-силната птица, нали?
– Орелът, орелът – викнаха децата.
– Аз съм от семейството на орлите – децата млъкнаха, а той продължи да говори, вперил очи някъде нависоко. – Нашата майка беше орлица. А ние бяхме нейни деца и пера.
– Ама как така? – опита се някой да се обади. – Те снасят яйца…
– Тихо, тихооо! – извикаха другите. – Нека да говори!
– Ние бяхме нейни деца. Пера от нейните крила. Те, нашите родители орли, летяха нависоко и когато намереха спокойно и красиво място, тя кацаше. Перата се посипваха по земята и се превръщахме в хора. Живеехме, работехме, творяхме. А тя оставаше сред нас. Превръщаше се в дървена статуя със живи, светещи очи. Поставяхме я на най-високото дърво в средата на селото. Стоеше обърната на север и наблюдаваше. Пред нея оставяхме кошница с плодове. Тя не ги ядеше, но ние оставяхме винаги, за благодарност. Когато баща ни, който летеше през цялото време високо в небето, видеше някаква опасност, майка ни се събуждаше, ние се събирахме, превръщахме се отново в пера от нейните крила и отлитахме.
– А къде отлитахте?
– Където преценеше баща ни. Живели сме по гори, планини, край реки, океани, на острови. Винаги градяхме живота си отначало.
– А какви бяха опасностите?
– Различни. Вулкани, земетресения, наводнения. Понякога се появяваха разбойници, които искаха да ограбят труда ни.
– И всичко ли оставяхте, като тръгвахте? Не си ли вземахте багаж, играчки, храна?
– Всичко оставяхме. Нищо не ни беше нужно и нищо не можехме да вземем с нас. Ние бяхме пера от крилата на майка ни.
– А тя като ви гледаше, караше ли ви се? – попита тихо гласче.
– И наказваха ли ви? – добави друго.
– Не, никога не са ни наказвали – отговори старецът.
– Ама как така ви оставяха сами? Не ви ли приготвяха храна? Приказки да ви четат, да ви гушкат… – задаваха въпроси децата. – Никой ли не се грижеше за вас?
– Трябваше да можем сами да се справяме. Така ставахме по-силни, а и по-умни, за да преборваме всички трудности, които се появяваха. И по-добри, защото се грижехме едни за други и помощ имаше за всеки, който има нужда. Бяхме свободни да живеем както решим. Можехме да творим, да изобретяваме, да играем, да копаем, да се катерим… Разболявахме се или се наранявахме понякога и търсехме как да се лекуваме. Имаше само едно правило – да не лъжем. Който излъжеше, не можеше повече да се превърне в перо и оставаше завинаги там.
– Ти затова ли си останал? – попита някой и настана тишина.
– Или си избрал да останеш тук? Сам? – запита тихичко друго дете.
– И няма ли да се върнат за теб? Не искаш ли да ги откриеш? – въпросите валяха един след друг.
– Разбира се, че ще ги открия. Те са моето семейство.
Дядо Благо се надигна. Запали фенера.
– Време е да се прибирате, деца, че слънцето отдавна залезе. Тръгвайте да ви водя по къщите. Тъмно е, а не искам да загубите пътя си.
На другия ден децата след училище бързаха да отидат при дядо Благо. Всички говореха за птицата. Когато пристигнаха обаче, дворът беше празен. Къщата също. Старецът го нямаше. Търсиха го навсякъде, но той беше изчезнал. На масата стоеше последната му издялкана птица. Очите ѝ сякаш светеха, а до нея стоеше едно перце и един малък диамант.
Какво мислите, че се е случило с дядо Благо, деца? Дали птицата дойде за него? Или той сам тръгна да я търси? Познавате ли хора, които винаги казват истината? Лесно ли е?
Още материали и идеи за Истината можете да намерите тук.