Някога, преди много години, в гората имало царство. Царят, който го управлявал, си избрал жена за царица и двамата живеели в мир и любов години наред. Родили им се дванадесет деца. В началото всички били радостни. Домът им бил пълен. Но щом малко поотраснали, децата им започнали да не се разбират добре помежду си. Това много натъжавало царя и царицата.
– Ако в двореца няма мир, значи и в царството хората няма да живеят добре – мислел си бащата.
– Щом децата не се разбират, значи ние не сме добри родители – тревожела се майката.
Един ден двамата излезли от двореца и тръгнали с наведени глави да се разходят из гората. Вървели и мълчали. По едно време седнали да си починат и се заговорили за децата. Все за неприятни случки се сещали – как не си помагат, карат се, дразнят се… Накрая замлъкнали, но били толкова тъжни, че дори не забелязали как до тях кацнала една врана.
– Ваши Величества, какво се е случило? – гракнала тя. Защо сте толкова умислени? Недоволни ли сте от нещо?
– От нашите деца – тихо казал царят.
– Не се разбират – добавила царицата.
– И нищо добро ли не са направили тези принцове и принцеси? – запитала враната.
– Онзи ден подредиха стаите си.
– Най-голямата изплете ръкавици за всички през зимата да не им мръзнат ръцете.
– Всъщност всяка седмица ходят и в града, да носят храна на бедните.
– А аз си спомних, че пяха песнички на болната жена на царския готвач.
– И спасиха една сърничка, която беше паднала в дупка. Всички се събраха, копаха, ровеха, хвърляха ѝ храна, но докато не я извадиха, не се спряха.
– Заедно търсиха изгубеното куче в гората.
– Сами помогнаха да се ремонтира каляската, която бяха счупили в играта си.
Царят и царицата продължавали да изброяват колко добри неща правят техните деца, а враната ги слушала търпеливо. След известно време ги попитала отново:
– И какво искате от децата си тогава?
– Да бъдат сговорни, да живеят заедно, без да се карат – казала царицата.
– Да бъдат разумни и отговорни – добавил царят.
– Знам кой може да ви помогне – изграчила враната. – Някъде в гората живее малък, много малък жълт учител. Вземете децата си и тръгнете да го търсите.
– Ама как така малък? Колко малък? – попитала царицата.
– Търсете и намерете малко жълто цвете. То ще ви научи как да живеете в единство.
– Цвете-учител ли? – изненадал се владетелят. – Не съм чувал подобно нещо. Как така едно цвете ще учи мен, царят?
– Всяко цвете може да ви научи на много неща, стига да го чуете.
Така им рекла враната и отлетяла.
– А как ще го познаем? Има хиляди жълти цветя… – викали след птицата царят и царицата, но тя не се върнала повече.
Прибрали се те бързо в двореца, повикали децата, приготвили се и тръгнали да търсят жълтото цвете-учител. Вървели бавно и се оглеждали навсякъде – край дърветата, по полянките, под храстите дори. Един ден, втори ден… Децата понякога си помагали, понякога продължавали да се сърдят и карат, смеели се, тичали. Обикаляли и наистина намерили много жълти цветя. Големи и малки. Когато обаче заставали до някое цвете и го питали какво да направят, за да се разбират по-добре, нищо не се чувало. Нито едно от тях не казало нито думичка.
Една сутрин се спрели на голяма поляна. Понеже били изморени, седнали да си починат. А най-малките направо си легнали на земята. Тревата била толкова мека и ухаела с аромата на много цветя.
Тогава едното малко момченце извикало:
– Хей, елате да видите! Тук намерих толкова малко цвете, че дори тревата е по-голяма от него!
Децата го наобиколили.
– Да не би това да е нашият малък учител? – питали се те.
Родителите им също се приближили. Разгърнали високата трева и се показало мъничко жълтурче.
– Ти ли си нашият жълт учител, който ще ни научи как да се разбираме по-добре?
Всички замлъкнали и се заслушали. Вятърът подухнал и… се чул тих и нежен глас:
– Аз, малкото глухарче, показвам пътя на хората – какво трябва да правят, за да бъдат щастливи. Правете като мен! – започнало да говори цветето.
– Чакай, кажи по-ясно какво точно трябва да правим!
– А може ли по-силно да говориш?
– И кой да го прави…
– И кой е виновен, че сега се караме?
– Кажи как да се разбираме?
– Кажи им да ме слушат!
– Уфф, не ме разбираааат…
– Ето, пак не ме чуват. Мен никой не ме забелязва!
Всички започнали едновременно да задават въпроси, да говорят, да се оплакват. Всеки искал той да попита нещо, прекъсвали се, бутали се дори. Вятърът веднага утихнал, а гласът изчезнал. Децата млъкнали за малко и после отново започнали един през друг:
– Ей, нещо лошо ли направихме? Да не те обидихме?
– Защо спря да говориш? Няма ли да ни кажеш какво да правим?
– Толкова много вървяхме…
– Научи ни, молим те!
Постепенно всички замълчали и настанала тишина. Щурците продължавали да свирят, а от дърветата се чували песните на птиците. Вятърът подухнал леко, едва-едва раздвижил тревичките. Тогава се чул отново тихият глас:
– Ще ви дам едно средство, за да се оправи живота ви. Ако приложите това, което аз съм постигнало, ще живеете в мир и разбирателство.
Вятърът подухвал и спирал, но вече никой не говорел. Търпеливо чакали следващите думи.
– Нужна е тишина, за да чуете. Всяко цвете може да ви научи на много неща, стига да му обърнете внимание – казало глухарчето и замлъкнало отново. – Аз имам много цветни листчета. Вижте ги. Но всичките са заедно. Нито едно не иска да бъде по-силно, по-значимо, по-важно от другите. След като ние можем, значи и вие можете.
Отново се спуснала тишина.
– Имам и една заръка за вас. След като самите вие се научите да живеете в разбирателство, научете на това и другите хора във вашето царство. Когато постигнете единството, което аз съм постигнало, го споделете. Ако успеете, всички страдания биха изчезнали и земята ще се превърне в рай.
Гласът замлъкнал. Вятърът все още подухвал леко. Щурците и птиците продължавали да пеят. Царят станал, подал ръка на царицата, за да се изправи, и казал:
– Деца, време е да се прибираме. Мисля, че вече знаем какво да направим.
Семейството тръгнало към двореца и скоро радостно запели. Враната гракнала отнякъде доволна и отлетяла.
Още материали за Мъдростта и Разумността можете да намерите тук.