Имало едно време една огромна гора. Тя била гъста, дива и съществувала от незапомнени времена. В дъното на тази гора имало светеща пещера. Там живеели братче и сестриче, които също били светещи. Те обичали да седят край огъня в пещерата и да гледат пламъците, а върху огнището пред тях винаги къкрело малко глинено гърне. Двете светещи деца си говорели, а думите им се превръщали в сребристобели птици, които отлитали в света на хората. Всяка птица била като жива приказка и била предназначена за точно определен човек. Птиците летели и търсели човека, за когото са предназначени, а хората…
Какво правели хората? Те си живеели в своите села и градове. Имало бедни и богати, млади и стари, болни и здрави, весели и тъжни, добри и лоши… Знаели за птиците, очаквали ги, търсели ги… Всяка вечер излизали навън, взирали се в небето и се опитвали да отгатнат дали тяхната птица идва, къде лети и откъде ще се появи.
Защо трябвало да отгатват ли? Защото птиците били толкова чисти и ефирни, че било невъзможно да се видят с просто око. Човек трябвало да усети дали идва предназначената за него птица, защото само ако била тя, можел да чуе и да види приказката, която носела.
Щом птицата кацнела на рамото или на ръката на своя човек, започвала да пее. Тогава… Ееех, тогава човек се превръщал в част от приказката – влизал в нея и ставал едно с нея. Пътувал до чудни земи, виждал невероятни животни, стигал до дъното на океана или до най-далечни звезди, влизал в огромни пещери и летял сред облаци, говорел на странни езици, танцувал незнайни танци, научавал тайни, лекувал, изграждал светове… Седмици след като излезел от такава приказка, на лицето му сияело от преживяното.
Ако обаче хванел птица, предназначена за друг, тогава нищо не се случвало. Трябвало непременно да я пусне, за да си намери тя онзи, за когото била изпратена. Ако ли не, само след три минути задържаната чужда птица се вкаменявала, ставала като статуя. Тя не можела повече да лети и приказката в нея изчезвала.
Въпреки това имало хора, които търсели и хващали чужди птици, макар да знаели, че не били за тях. Някои се хвалели, че имали цели сбирки от чужди птици, други дори наемали ловци, на които плащали, за да им ловят птиците приказки. И така се появили колекции, паркове, домове, музеи, изпълнени с невероятно красиви сребърнобели птици. Красиви, но вкаменени. А хората ходели да ги разглеждат и да им се възхищават, правели им снимки, които след това си разменяли. Сравнявали шарките им, перата им, крилата им…
И все по-малко ставали онези, които се питали откъде ли идват вкаменените птици! Малцина помнели за чудните приказки и тръгвали да търсят своите птици. Само че за да ги открият, били нужни огромни усилия, затова много от хората не се справяли и се отказвали да търсят. И дори след време започнали да смятат, че птиците приказки са измислица.
Но светещите деца от пещерата продължават и до днес да изпращат птици към хората. Сега отново е вечер. Може би твоята птица лети някъде наблизо. Заслушай се. Само трябва да си много тих, много внимателен и чувствителен, за да я усетиш.
След това знаеш какво ти предстои… Тихо… Шшшт… Чуваш ли? Шумолене на крила… Наблизо е! Може би за теб дошла е птица.