Младото крушово дърво беше радостно. Това беше петата му година, когато усети, че за първи път ще има плодове. Докато се радваше и разклащаше клони, младата круша, неочаквано за нея, се притесни. Не знаеше какво да прави. Как да се грижи за своите деца? Тя растеше в каменисто място и около нея нямаше други дървета, с които да поговори. Бяха се появявали малки фиданки, но нито една не оцеля през годините. Реши да запита вятъра. Той постоянно летеше навсякъде и би трябвало да знае.
– Фиууу… Спомнѝ си всичко, което на теб ти се е случило някога. Фиууу – играеше той с клоните ѝ. – Научѝ ги как да спускат корените си надълбоко, как да събират сокове, вода, хранителни вещества. Предай им всичкооо! Фиу… – вятърът полетя надалеч и гласът му се изгуби.
Крушата се успокои и се вслуша в спомените си. Всяка вечер започна да разказва на своите плодчета и да ги учи.
Беше се родила на клон на своята майка – стара круша в съседната гора. Около нея имаше и други плодни дървета. Спомни се как нарастваше, слушаше птичите песни и се радваше колко бързо расте. Кората, с която се беше увила, беше здрава. След като се напълни със сокове, се почувства силна. Реши, че е голяма и може да попътува сама. Един ден се разклати и… Това беше малко страшен спомен.
– Ооо! – тя се освободи от клончето на майка си и полетя сама. – Това май е опаснооо!
Туп! Усети силен удар и после се претърколи, преди да спре. Беше паднала на земята и малко се натърти.
– Какво ли ме чака сега? – запита се. Не можеше да вижда отвисоко, както беше свикнала. – Кой ли ще дойде при мен?
Спомни си как скоро след това малка птичка кацна и си клъвна няколко пъти от нея. После отлетя като ѝ благодари. Появи се и гладно таралежче, което беше много доволно да си похапне сладка круша. Даже смяташе, че тя е най-най-сладката круша, която е яло.
– Мисля, че трябва да научиш всички круши как да са сладки като теб. – каза ѝ то, поклони се и си тръгна.
Крушката си имаше няколко семки, които пазеше, но последният гостенин беше изял част от семенника и една семка се търкулна на земята. Спомни си как се появиха няколко мушички и мравки, които си похапваха леко. Две мравки поканиха семката в техния дворец. Тя прие с радост. Докато те се опитваха да я вдигнат и отнесат, духна вятър и повдигна семката. Нали искаше да пътешества…
Дървото продължаваше да разказва на своите плодчета. Спомни си как като семка се носеше по въздуха. Пак беше нависоко, но беше страшно. Помоли вятъра да я пусне някъде. Търсеше място където да се спре, да се скрие. Беше се изморила да лети. Съзря малка цепнатина между камъните и се опита да се спусне в нея. Успя. Вятърът продължаваше да свири и тя се свря надолу. Намери пръст и се зарадва. Можеше да се мушне малко по-дълбоко и да чака. Първо чу дъждовните капки, а след това ги усети. Пръстта се намокри и тя се зарови. Усети топлината. Доспа ѝ се. Отпусна се. Вече можеше да си почине. Мина време и там, долу, в тъмното и топлото, семката почувства желание да се раздвижи.
Дървото разказваше и разказваше. Толкова много неща си спомняше и искаше да сподели всичко със своите плодчета. Стараеше се да не пропусне нищо, за да бъдат те подготвени.
Спомняше си как започна бавно да спуска коренче надолу към земята, а самата тя започна да се протяга нагоре. Нагоре и още по-нагоре. Стремеше се към слънцето. Успя да подаде стръкче над земята. Усети свежия полъх на въздуха и се зарадва. Вятърът я поздрави. Тя растеше и в първата година успя да се източи като млада фиданка. Спомни си как листенцата ѝ пожълтяха и тя се беше уплашила, че нещо не е наред, но вятърът я беше успокоил:
– Това е Есента – каза ѝ той. – Всяка година през есента това ще ти се случва. Не се притеснявай, а се радвай. Листенцата ще паднат и ще дадат силите си на земята. А тя ще даде сили на теб.
Той полетя, но отдалеч извика: – И даже е по-добре да нямаш листа по клоните си, когато завали сняг. Иначе те ще се счупяяят…
Спомни си как се успокои от думите му и му благодари. Скоро след това стана студено и тя заспа отново.
Разказите на крушата продължаваха. Оказа се, че е събрала много знания, които да сподели с плодчетата си. Всяка година растеше и ставаше по-голяма. Листенцата ставаха повече, стеблото нарастваше и се издължаваше. Коренчетата наедряваха и се спускаха все по-дълбоко. Успяваха да намерят земни сокове и минерали. Обясняваше на малките плодчета колко е важно да знаят какви сокове да избират от пръстта.
– От това ще зависи какъв вкус ще имате – казваше им тя.
Учеше ги как да растат нагоре и да се стремят към слънцето. За светлината, която ще събират с листата си. Разбира се, често разказваше за вятъра. Той ѝ беше помагал много пъти. Но ги предупреди, че може да бъде и нежен, и бурен. Обясни им как да огъват стеблото си, за да устоява на бурите. Понякога вятърът си играе и те гали, друг път те разтърсва, дори чупи клоните ти, но… дори и тогава пак ти помага. Усмихна се на спомените си. Всеки път щом той чупеше клони, тя изпращаше повече сили нагоре и ставаше по-силна.
Малките плодчета стояха и слушаха гласа на своята майка. И запомняха всичко.
Разказваше им за птичките, които ще кацат по клоните им, ще пеят и ще ги радват. Да, предупреди ги, че някои могат да свият гнездо в клоните или да направят хралупа в дървото. А също и за малките буболечки, които ще се катерят по стеблата им. За кълвачите, които ще идват да ги лекуват… Крушата винаги много се радваше на малките пчелички, които всяка пролет идваха по цветовете ѝ. Разказваше на своите плодчета как да събират дъждовна вода, как да задържат почвата с корените си. За сянката, която ще правят с листата си, за въздуха, който дишат, и как ще го пречистват. И как ще трябва да пораснат, преди да имат свои плодчета. Колко ще се зарадват, когато това ще им се случи за първи път. Спомняше си…
Вече беше спокойна и доволна. Беше сигурна, че знае как и може добре да подготви своите деца. Плодчетата стояха притихнали, запомняха всичко, радваха се на вълнуващите приказки на майка си и очакваха своето пътешествие.
Още материали за Паметта можете да намерите тук.