Човешкото Сърце е чашата, в която се влива животът.
Какво е сърцето?
Мястото, в което:
- посяваме и се раждат добродетелите;
- посяваме и отхранваме нашите красиви и топли чувства;
- стават всички противоречия в живота.
Когато говорим за сърцето, имаме предвид един образ, а не просто анатомичния орган сърце. За да разберем този образ, нека припомним каква е функцията на сърцето за физическото тяло. То е орган, през който минава кръвта, оттам тя се отправя към всички части на тялото, за да ги снабди с необходимите хранителни вещества. Щом сърцето спре да функционира, всяка възможност за живот престава и човек умира.
Сърцето изтласква кръвта по цялото тяло по същия начин, по който Слънцето изпраща енергия към всички планети. То играе ролята на диригент в оркестъра на органите в нашето тяло. Работата на сърцето е пулсът. Има различни видове пулс (според някои видове народна медицина могат да се различат десетки видове сърдечен пулс и всеки един от тях е свързан със специфично състояние или болест).
Здравето, настроението, мисленето са в пряка зависимост от сърдечния ритъм. Има ритъм, който създава положително настроение и радост в човека, има ритъм, който извиква болка, тъга и пр. Промяната на ритъма на сърцето води до промяна в състоянието на човека. Ако сърцето няма хармоничен пулс, човек не може да има добри чувства. Ако ритъмът на сърцето е нарушен, човек няма добро разположение и не може да мисли правилно. В същото време и цялата вегетативна нервна система е свързана и се повлиява от ритъма на сърцето. Това означава, че всяко ритмично упражнение, което правим – музикално, двигателно или дихателно, влияе благотворно на сърцето и оттам – на нашите мисли, чувства и действия.
Ето пример за едно упражнение за дишане, съобразено с ритъма на сърцето. Изпълнява се в изправено положение:
Да направим едно упражнение за дишане, според ритъма на сърцето. Ще броите мислено до шест, според пулса на сърцето и ще поемете въздух. След това ще броите до три и ще задържате въздуха в дробовете си. После ще издишате въздуха, като броите пак до шест. Значи, шест вдишки, шест издишки и три задържане на въздуха – всичко 15 …
Когато поемете въздуха и броите до шест, лявата ръка излиза напред и малко нагоре, под ъгъл 45 градуса, а дясната ръка отива назад. Като броите до три и задържате въздуха, свивате пръстите на ръцете, без да ги движите. Като броите до шест и издишате, изнасяте ръцете отстрани на тялото, с отпуснати пръсти. При второто поемане на въздух, става смяна на ръцете: дясната ръка излиза напред и малко нагоре, а лявата – назад. Като броите, тялото не трябва да се движи, само ръцете се движат. Свиването на пръстите при задържане на въздуха, показва, че си взел нещо, задържаш го в себе си, за да го използваш. При издишане отваряш ръцете си настрана – даваш това, което си получил. (Упражнението се прави три пъти).
Сърцето като символ се явява център на емоционалния живот на човека. В човека има три такива центъра, свързани с емоциите, т.е. говорим за три сърца, които изпълняват аналогични функции.
Съществува едно умствено сърце, едно духовно сърце и едно физическо сърце, които функционират и изпращат всичките енергии за човешкото развитие.
Къде са тези три „сърца“ в тялото на човека? В слънчевия сплит, в сърцето и в горната част на главата. Те се явяват обиталища на различни видове чувства.
Както физическият орган сърце разпраща кръвта по цялото ни тяло, така и от сърцето, взето като символ, излизат чувствата, които проявяваме. Това най-ясно проличава при общуването ни с околните. Чувствата излизат от нас и след това се връщат обратно, като има съответствие между това, което проявяваме навън и това, което приемаме като ответна реакция. Каквото посеем, това ще пожънем. Когато ние сме добри в отношенията си към другите, по-често можем да получим положителни чувства в отговор. Какви чувства ще излязат от нашето сърце, зависи само от нас, от избора, който правим във всеки момент.
Например: Две деца спорят за играчка. Първоначалният импулс може да е гняв, изразен чрез чисто физическа реакция – едното да удари другото, за да получи желаното. Тогава то дава ход на един вид емоция. Но е възможна и друг тип реакция – едното дете да отстъпи играчката на другото. Тогава в него е заговорило едно приятелско чувство. Това показва на какъв вид чувства даваме възможност да „излязат“ от нас. Плодовете, които ще получи детето при двата варианта на поведение, са различни, но и в двата случая то работи чрез емоциите си и придобива ценен опит.
Когато този тип ситуации се възпроизведат хиляди пъти в нашия живот, това развива умението ни да работим с едни или други чувства и затвърждава определени нагласи и модели в нас. Затова е важно на какви чувства даваме ход в живота си. Те се явяват емоционалните „тухлички“, от които изграждаме нашето сърце. А от тухличките зависи каква сграда ще построим, защото там ще влезе и ще се проявява душата ни. Ако сградата е просторна, чиста, светла, душата ни ще може да се проявява свободно и ще изяви повече от своите възможности. Ако сградата е тясна и малка, душата ни ще има по-скромни форми за проява.
Същото може да се каже и по друг начин. Сърцето ни се променя в зависимост от това какви чувства проявяваме в живота си. Когато чувствата, които изявяваме, са груби, означава, че огрубява сърцето ни. Когато те са по-фини, то става по-чувствително. А от това с какви чувства живеем, зависи както естеството на живота ни, така и възможността нашата душа да посява семената на добродетелите в сърцето ни. Затова разглеждаме сърцето като нива. Какви семена могат да се посеят в една камениста почва или в една замръзнала земя, или в една песъчлива почва, или в една обрасла с бурени нива? Ако нашето сърце е разорана и облагородена нива, ще можем да посеем семена, които ще дадат добри плодове. Семената, това са добродетелите и качествата, които притежава нашата душа. За да бъде нашето сърце плодородна почва, е нужно да облагородяваме чувствата си, което означава да полагаме усилия. Всяка една добродетел иска специални условия, за да можем да я проявим в живота си. Ще си послужим отново с аналогия. Различните растения се сеят на различни места и при различни условия. Оризът се сее в ниски, водни и блатисти терени. Житото се сее по-високо, добре е да бъде на чернозем. Тиквата – при други условия на полето. Дъбът се сее в гората.
Интересно и необходимо е да се наблюдават децата в свободното им време, т.е. когато си играят и общуват без намесата на учител, родител или друг възрастен. Тогава се забелязва как проявяват себе си и кога успяват да се въздържат от някакво свое желание или импулс. Да се погрижиш, да помогнеш на някой нуждаещ се, това е нещо добро и в него има смисъл. Но за да се научат да помагат на другите, е нужно да е събудено в сърцето им това чувство и да имат пример, от който да се учат. Ако сърцето на учителя е отворено за тях и те усещат неговата любов, ще му отговорят със същото. Тогава той става любимият учител. Неговите думи, поведение оставят трайни спомени в тяхното съзнание. Такъв учител става проводник на силите на живата природа и тя се проявява чрез него в живота на децата, като пише нежно с перото си в душите им. Тези уроци са най-ценни за децата. Те потъват дълбоко в тяхната психика и принасят плодове дори след десетилетия.
Нужно е да разграничаваме процесите на ума и сърцето. Близостта е процес на сърцето. Когато обичаме някого, желаем да сме близо до него. Това е свързано със сърцето. То иска близост, да „пипне“, да почувства нещата. Неговите методи са вътрешни. А умът е този, който създава дистанцията, който наблюдава, анализира, мисли, преценява, размишлява.
Когато човек започва да строи къща, се стреми основата да е здрава, да може да издържа на ветрове, бури и други тежки условия. Кое можем да назовем като здрава основа, когато говорим за сърцето?
Идеалът, към който се стремим, когато говорим за сърцето, е разумното сърце. След всяка житейска опитност, сърцето изважда известни правила за себе си, т.е. внася светлина в преживяването, осмисля случилото се. После прилага тези правила в живота си, вижда резултата и когато той е добър, те стават естествено състояние за него и оформят мирогледа му.
Опитностите изграждат в човека модели на поведение, качества и навици. Но не всички от тях имат еднаква стойност. Само разумните навици и качества дават стойност на човека. Можеш да счупиш клон на дърво, да улучиш птица с камък, да излъжеш приятел, да нагрубиш някого, но в тези действия разумността не се проявява и те не допринасят полза за тебе или за другите. Да се откажеш от желанието си да нараниш животно, човек или растение – в това има смисъл, тогава говори чистото и благородно сърце. Можем да кажем, че разумните навици са здрава основа, върху която човек да гради своя живот, те са плод на неговото разумно сърце. Как ги е придобило то? С помощта на ума.
Как можем да познаем дали работим с разумното сърце? Понякога средата, в която сме поставени и живеем, става все по-груба и по-груба, докато най-сетне нашата воля се парализира. Тогава човек се оплаква и казва, че е станал играчка в ръцете на съдбата, т.е. на външните условия. Но тези условия идват в живота ни по единствената причина, че не слушаме разумното сърце. И обратното: щом направим най-малкото добро, усещаме вътрешно доволство в себе си, като че сме придобили целия свят. Това разширение ни показва, че разумното сърце работи в нас.
Двете сили – умът и сърцето в човека, трябва да работят в хармония, за да бъде той здрав, възпитан и богат. А учителите следва да разпознават техните прояви, активност и насоченост.
Надяваме се статията да Ви е била полезна и да е отворила нови хоризонти за размисъл и приложение. Повече информация за цялата книга „Слънчево възпитание – път към доброто“ може да откриете тук.