За Дарко, Марин и Асен
В подмол дълбок, под камък голям, живееше рачешко семейство. Те бяха задружни, макар и не винаги. Всеки от членовете на голямото семейство се занимаваше сам със своите дела, но вечер се събираха заедно. Разказвахa си истории, похапваха и се забавляваха. Мама Рачка държеше много на това, а тя можеше да бъде колкото грижовна, толкова и строга, и затова раците предпочитаха да се съобразяват с нейното желание. Още повече че тя готвеше толкова вкусно… ммм, щипките да си оближеш.
На морското дъно живееха, разбира се, и други обитатели – риби, костенурки, медузи, морски таралежи, октоподи, миди, рапани. Под водата цареше мир само когато всички бяха нахранени. Но ако някой беше гладен, тогава наставаха истински войни. Рачешкото семейство и в тези битки беше задружно.
Освен храната и оцеляването имаше още едно нещо, което сплотяваше раците – опитите на някой да завземе техния удобен дом. Тогава цялото семейство се втурваше да защитава своята собственост със страшна сила. Това си беше техният дом, който беше на толкова прекрасно, светло и удобно място, че те не желаеха по никакъв начин да се разделят с него.
Случи се така, че тази година се роди едно различно раче. То не беше само червено-кафяво на цвят, като всички други рачета. Лесно се забелязваха жълти, сини и зелени ивици по неговата обвивка. В началото това изненада татко рак. После и децата раци започнаха да се чудят на какво се дължи тази негова окраска. А след като порасна малко, се оказа, че при него и други неща са различни. Например то изобщо не успяваше да се включи в игрите на другите братя раци. Предпочиташе да си стои у дома или да застане на някой голям камък и с часове да гледа нагоре към вълните и небето. Това изобщо не се харесваше на неговите братя и сестри. Те се опитваха да го присъединят към своите игри, но защо ли рачето не искаше? Скоро всички се отказаха от опитите да си играят с него и започнаха да му се присмиват. Мама Рачка го защитаваше, но пъстрото раче все по-често оставаше само.
Всеки месец, когато Луната ставаше пълна и светеше най-ярко, раците излизаха на брега на морето и празнуваха. Всички очакваха тези тържества. Скоро и цветното раче започна да излиза. Но то странеше от повечето раци дори в тези мигове на веселие. Оттегляше се някъде встрани и си говореше с Луната. Или поне то така твърдеше. Ооо, другите раци изобщо не му вярваха.
– Ти скоро ще отидеш на гости на Луната. Сигурни сме, че дори ще вървиш по водата – смееха му се те. – Само моля, не ни забравяй, като полетиш нагоре!
На него до този момент не му беше хрумвала подобна идея. И една вечер то реши да запита Луната.
– Можеш. Разбира се, че можеш да вървиш по вълните – отговори му Луната. –Само трябва да вярваш. Аз ще ти помогна.
И още докато му говореше, един сребърен лунен лъч дойде при цветното раче. Завъртя се около него и му каза:
– Изпратен съм от Луната, за да ти помогна. Можеш да вървиш по водата, но само ако вървиш по лунната пътека. Затова – следвай ме и не забравяй! Очите ти през цялото време трябва да гледат Луната. Погледнеш ли встрани, магията ще се развали. Ще можеш ли?
– Да, да, ще мога! – зарадва се рачето.
– Дори и да ти подвикват, да ти се смеят или да плачат твоите близки?
– Да, дори тогава ще мога – отговори убедено цветното раче.
– Тогава нека започне това чудно пътешествие!
Рачето усети как лунният лъч се завъртя около крачетата му и те започнаха да светят със сребърна светлина.
– Тръгвай напред и не се оглеждай! – проговори лъчът.
И рачето тръгна. То гледаше Луната през цялото време и стъпваше смело.
– Хоп-троп – смело тръгвам аз напред – пееше си то.
При всяка негова стъпка около крачетата му се образуваше сребърно сияние и то не потъваше, а леко се плъзгаше по лунната пътека. Цап-цап… стъпка след стъпка, сиянието го водеше все по-навътре.
В началото никой от другите раци не обърна внимание на неговата разходка. Но скоро се чуха отделни викове. После и други го забелязаха и накрая всички раци изоставиха тържеството и се спуснаха да бягат по брега и да викат след отдалечаващото се раче. Никой не вярваше в това, което виждаше. Не е възможно раче да ходи по водата! Мислеха, че това е някакъв номер. Искаха цветното раче да се върне. Някои го заплашваха, други му се молеха, трети му се подиграваха, а четвърти се притесняваха какво може да му се случи. Рачето гледаше към Луната и продължаваше да стъпва смело по лунната пътека. Чуваше всички, които му викаха, но не им обръщаше внимание. Скоро гласовете затихнаха, а самите раци вече не виждаха цветното раче. То се изгуби далече в морето, носейки се по блестящата лунна пътека.
Цяла нощ никой в рачешкото семейство не затвори очи. Всички стояха и мислеха къде ли го отведе Луната. И най-страшният въпрос беше – какво ще стане с него, когато Слънцето изгрее, а Луната се скрие? Тогава и лунната пътека щеше да изчезне.
Мама Рачка се притесняваше най-много. Вярно, че беше странно и не приличаше на другите раци, но това си беше нейното раче. Питаха всички стари раци, морски мъдреци, русалки… Никой никога не беше чувал, че може да се ходи по лунната пътека.
На сутринта рачето се показа на морския бряг. Ходеше усмихнато. Крачетата му малко залитаха на една или друга страна, беше много изморено, но щастливо. Беше успяло. Семейството му го посрещна. Прегръщаха го и му се радваха. След тях и останалите морски обитатели дойдоха да го видят. То разказваше по няколко пъти на ден за своето пътешествие. Сега вече никой не му се подиграваше.
Оттогава всеки месец по време на пълнолуние, когато лунната пътека е най-ярка, а раците са на традиционното рачешко тържество, пъстрото раче тръгваше на своето лунно пътешествие. И винаги се връщаше на сутринта, за да разказва лунни истории. Тези, които самата Луна му беше споделила.
Слънчевият лъч разказава приказки на децата. Създадени са , за да сътворят усмивки, въпроси и топли впечатления в децата, които я слушат. Какви приказки разказва още Слънчевият лъч може да видите тук.