Под високата планина съществуваше от незапомнени времена безкрайно красива приказна гора. А в нея живееха всевъзможни същества – лазещи, скачащи, бягащи, катерещи се, летящи, плуващи; с по два крака, с по четири крака, имаше такива без крака, а имаше и с мноооого крака. Едни имаха силни гласове, други пък бяха тихи, някои рядко се обаждаха, а други не млъкваха, имаше такива, които през нощта се чуваха и такива, които само денем говореха. Някои стъпваха тежко, други леко, а имаше и такива, които не можеш да усетиш.
В ден красив и не много студен, в гората на разходка се озова семейство. Мама, татко и момченцето им Тани. Смело тръгнаха навътре по пътечките горски. Радваха се на цветята, подскачаха по камънака, завираха се из шубрака и неусетно загубиха своята посока. В началото никой не го разбра, а след това… след това трябваше да намерят начин да се върнат на вярната пътечка. Момченцето продължаваше да се забавлява. Стигнаха до горската полянка и видяха пътечка. Да, по всичко личеше, че не е точно тяхната, но все пак беше пътечка. Майката беше сигурна, че трябва да тръгнат наляво. Но таткото мислеше, че пътят им е надясно. Малчуганът видя, че родителите му не могат да изберат накъде да тръгнат и се отпусна до едно дърво. Един слънчев лъч минаваше през листата и му светеше леко в очите. Детето се усмихна и ги затвори. После пак ги отвори. Видя, че родителите му продължават да спорят, и си затвори очите, докато големите се разберат.
Точно в този момент паячето Тъчи, което наблюдаваше всичко от паяжината на дървото, под което беше седнало детето, се спусна надолу. Къде отиваше? – ще попитате вие. Спусна се надолу върху ушенцето на момчето. Толкова леко стъпваше паячето, че никой в гората не можеше да го усети. Момчето продължаваше да стои със затворени очи и да се усмихва на слънчевия лъч. Тъчи започна да плете и скоро върху едното ушенце на детето имаше сребриста плътна и здрава риза от паяжината на Тъчи. Същото се случи и с другото ухо. Паячето изплете бързо двете ризи и после също толкова тихо и незабелязано се върна горе в своята паяжина. Тани даже не забеляза, че нещо се е случило. Но понеже мина доста време и му стана скучно да чака големите да вземат решение, реши да отиде при тях.
Те продължаваха да са на различни мнения. Когато видяха, че детето идва, решиха да му предложат то да избере вярната посока. Майката го погали по бузката и каза:
– Миличко, нали знаеш, че трябва да тръгнем на тази страна? Левият път е правилният. Кажи на баща си, за да не губим повече време!
Тогава се обади бащата:
– Сине, покажи, че си разумен и избери да тръгнем надясно. Майка ти е много добра жена, но не я бива в ориентирането – и сложи ръка на рамото му.
Възрастните продължаваха да чакат момчето да вземе решение, но… Тани стоеше тихо пред родителите си и не можеше да разбере какво става. Обръщаше поглед на едната страна, после на другата. Виждаше как двамата си отваряха устата и явно се опитваха да му кажат нещо, но нищо не чуваше.
– Това е ужасно! – помисли си момчето. – Докато съм седял до дървото, някой е откраднал гласовете им.
Гледаше ги тъжно и безпомощно, а те продължаваха да спорят кой е правият път. И не можеха да разберат защо детето само се оглежда. В този момент Тани извика:
– Ще намеря този крадец и ще ви върна гласовете! – и хукна между дърветата, без да се замисли, без дори да потърси пътечка.
– Трябва да е някъде наблизо крадецът – мислеше си то. – Аз за съвсем мъничко затворих очи… Ех, ако не беше онзи слънчев лъч, щях да го забележа и да го хвана.
Както бягаше, забеляза край храстче да стои малко зайче. Успя да спре в последния момент и бързо започна да говори на изненаданото зайче:
– Ей, малчо, да си виждал оттук да минава един крадец на гласове? Взел е гласовете на родителите ми и аз го търся, за да им ги върне.
Зайчето мръдна ушенце, после отвори леко уста и се опита да каже нещо, но… нищо не излезе.
– Ама и на теб ли ти е взел гласчето? Как не го е срам – разсърди се момчето – да взема гласа на малките зайчета! Чакай ме тук! Ей сега ще го хвана.
Момчето продължи да бяга, докато видя на най-ниския клон на едно дърво кацнала птица.
– Приятелко, можеш ли да ми помогнеш? – извика то. – Да си виждала оттук да минава крадец? Откраднал е гласовете на мама и татко и аз го търся, за да им ги върна.
Совата беше задрямала и гласът му я събуди. Тя отвори човка няколко пъти, но момчето нищо не чу.
– Яааа, и на теб ти е откраднал гласа. О, не бой се! Ще го намеря този крадец и твоя глас също ще върна – и хукна отново напред.
Бягайки, неусетно се озова до реката. Край нея стоеше голяма зелена жаба. Момчето пристъпи несигурно напред. Дали и тя щеше да бъде без глас?
– Ти поне видя ли го? Крадеца. Искам да го хвана.
Жабата помръдна очи, отвори уста няколко пъти, след което подскочи и цопна в реката.
– Аааа – извика момчето, – и ти не можеш да говориш, но сигурно искаш да ми покажеш накъде е тръгнал – и скочи след жабата в реката. Но, за разлика от жабата, Тани не можеше да плува. Той потъна бързо надолу, опита се да извика, но от устата му излязоха само балончета.
Започна да маха силно с ръце и крака, както правеше жабата, и, въпреки че не се получаваше, не се отказваше. В този момент пред него се появи една русалка, която го беше наблюдавала от самото начало. Тани се опита да ѝ каже нещо, но тя замахна с ръце и около главата му се появи огромен въздушен балон. Сега той можеше да диша.
– Аз исках… да… жабата… крадец… – толкова бързо говореше, че нищо не му се разбираше. Русалката му се усмихна и той чу думите ѝ:
– Спокойно, спокойно. Всичко е наред.
Тани спря да маха ръце и крака. Тя го хвана за ръката и двамата се понесоха леко надолу. Момчето започна да обяснява за крадеца, който откраднал гласовете на всички животни в гората.
– Странно – каза отново гласът на русалката, – не съм чувала за подобно нещо.
– Но… аз как чувам гласа ти? – учуди се той. – Чувам го направо в главата си, а виждам, че ти дори не си отваряш устата. Това някаква подводна магия ли е?
– Ние под водата така си общуваме, чрез мислите си. Чуваме ги в главите си, както ти каза. А вие, които живеете на земята, си говорите – каза русалката и продължи. – Мисля, че трябва да отидем при старата водна магьосница. Само тя ще може да ти помогне.
И те се понесоха към водната пещера, в която живееше магьосницата. Тя стоеше пред пещерата и явно ги очакваше.
– Знам защо сте дошли – каза тя. – Ето ти едно вълшебно огледало. Като погледнеш първия път в него, ще видиш пътя, по който си дошъл. След това ще заспиш. Ще се събудиш на брега до реката. Огледалото ще бъде пак с теб. Като го погледнеш втори път, ще знаеш какво да търсиш. То ще бъде с теб, докато не намериш отговор на твоя въпрос.
Тани много се зарадва. Сега вече беше сигурен, че ще намери крадеца. Взе огледалото и погледна в него. Вътре видя родителите си, които спорят по кой път да поемат. Видя как се опитва да говори с тях, но не чува какво му казват. Видя как той избяга в гората, за да хване крадеца на гласовете. Как срещна зайчето, совата и жабата. И как скочи в реката. След това заспа. Когато се събуди, беше на брега на реката. Дрехите му бяха сухи, стоеше сам, а в ръката си стискаше вълшебното огледало.
– Да – спомни си той, – водната магьосница не ме е излъгала. Сега ще погледна отново и ще тръгна да намеря крадеца на гласове.
Погледна в огледалото и видя голяма сребърна завеса и един огромен паяк.
– Ето кого трябва да намеря. Това е крадецът.
Тани тръгна уверено. Вече имаше ясна представа кого трябва да намери. Но както вървеше, усети, че някой върви след него. Обърна се бързо и се усмихна.
– О, мило жабче, не се безпокой! Няма да те забравя. Сега бързам да хвана крадеца. Като го намеря, ще се върна да ти донеса гласа – и продължи да върви смело напред, а жабчето го следваше.
Скоро срещна совата. Тя също тръгна с него. Подскачаше от клон на клон, летеше наоколо, дори се опитваше да му говори нещо, но момчето продължаваше да не чува гласа ѝ. Така вървяха тримата. Край храстчето видяха заека. Той повдигна муцунка, усмихна се, махна с лапа и каза нещо.
– Разбирам те, Зайко. Радваш се да ни видиш, но все още си без глас. Аз обаче вече знам кой е крадецът и скоро ще върна гласовете на всички – Тани се наведе, погали зайчето и продължи пътя си.
Зайчето размени няколко думи със совата и жабата и тръгна след момчето. Слънцето лека полека започна да залязва. Тани реши да спре за почивка. Седна до едно дърво, а животните се разположиха около него. Едното му око започна да се затваря. То вече заспиваше, когато изгря Луната. Сребърен лунен лъч се спусна от небето и зад гърба на момчето нещо започна да свети. Светлината стресна Тани и той скочи на крака. Обърна се, направи няколко крачки зад дървото и откри откъде идва светлината. Между дърветата се виждаше голяма сребърна светеща завеса. Направи още няколко крачки и се спря. Сега разбра какво вижда. Завесата всъщност… беше паяжина. Огромна, при това. Колебаеше се дали да влезе или не. Зад завесата явно имаше пещера. Не го беше страх от паяците, но дали зад завесата нямаше и нещо друго, по-страшно? Погледна към своите спътници и тръгна напред.
Държеше здраво огледалото в едната си ръка, а с другата започна да къса нишки от паяжината, за да може да влезе. Те обаче се оказаха много здрави. Успяваше да разкъса някои, но те залепваха по ръката му. Наложи се да си помага и с другата ръка. Скоро и двете му ръце бяха покрити с паяжини, но той не се отказваше. Бавно напредваше. Малко по-късно вече беше изцяло омотан с паяжини. Полепваха по цялото му тяло. Беше успял да влезе в пещерата и продължаваше смело борбата с нишките. Падна няколко пъти, удари ръцете си, краката си. Веднъж дори главата си чукна. Продължаваше навътре, когато видя овален камък в средата, върху който стоеше малко животинче. Тани не виждаше добре какво е, затова реши да погледне през огледалото. Тогава видя него – огромния паяк, крадеца на гласове.
– Ето, че те открих най-после – помисли си момчето и свали огледалото от пред лицето си. Но когато махна огледалото, видя пред себе си отново малкото усмихнато паяче. Тани не разбираше какво се случва. Беше сигурен, че крадецът е тук. Той извика:
– Върни ми гласовете, които открадна! На всички – на родителите ми, на зайчето, на совата, на жабата, на всички животни в гората!
Нищо не се случи. Момчето се огледа, ослуша. Малкото паяче продължаваше да стои на облия камък, да се усмихва и да маха с краче.
– А къде е големият паяк крадец? – чудеше се Тани. Сети се да погледне отново през вълшебното огледало и…
– Ето те, виждам те! – огромният паяк беше там. – Не се крий, излез!
Отново нищо не се случи. Пред него продължаваше да стои малкото паяче и май се опитваше да му каже нещо. Тогава Тани се досети. Когато погледнеше през огледалото, виждаше огромния паяк, а иначе това си беше малкото паяче. Те бяха едно и също нещо. Момчето вдигна огледалото, погледна през него и най-неочаквано разбра какво му казва Тъчи:
– Аз нищо не съм откраднал, но ако погледнеш през златното сърце, всичко ще стане каквото искаш да бъде.
Тани свали огледалото и много се учуди. Откъде да намери златно сърце? Дълго време стоя и мисли. После реши да помоли за помощ приятелите си. Жабата, заекът и совата стояха до входа на пещерата и го гледаха. Момчето тръгна към тях, но си спомни, че те нямаха гласове. Стана му много мъчно, че не може да им помогне. Все още цялото беше обвито с паяжината и трудно се движеше. От очите му закапаха сълзи. Дали от сълзите или защото паячето се беше покатерило отново върху момчето и събираше нишките, но цялата паяжина започна да намалява. Скоро Тани можеше да ходи свободно, но все още не можеше да върне гласовете на приятелите си. Той застана при тях, погали ги, после си спомни за огледалото и реши да ги погледне през него. И за негова изненада успя да разбере какво му казват:
– Ти имаш златно сърце. Готов си да помагаш дори на непознати. Погледни през своето сърце!
Тани се усмихна. Обърна се към Тъчи и вдигна огледалото – отново виждаше големия паяк, но го погледна по друг начин. Беше разбрал какво му казваха животните. В началото му беше трудно, но постепенно започна да вижда големия паяк като добро, мило и нежно паяче. И вече в огледалото се виждаше това, което виждаха и очите му. Толкова красиво беше паячето, което стоеше пред него! То се покачи върху ръката му, пропълзя нагоре до рамото, после се покатери върху главата му и нави сребърната нишка, която беше изплело върху ушите му. Момчето вече можеше да чува гласовете на своите приятели.
– Колко е хубавооо – извика то, – вече имате гласове! Сега можете да си говорите. Това златно сърце върши чудеса.
– Тани, ние през цялото време имахме гласове – отговориха му те. – Само че ти не ги чуваше.
Момчето спря и се замисли отново.
– Май е време да отида при моите родители.
Трите животни го последваха, а Тъчи продължаваше да стои на рамото му. Когато пристигнаха на полянката, майка му и баща му все още стояха на същото място и спореха в коя посока да поемат. Тани им извика, но те бяха твърде заети с разговора си и не го чуха. Момчето извика отново:
– Ехооо, ето ме, тук съм! Върнах се – но отново нямаше реакция. Сякаш не го чуваха. Тани се вгледа внимателно. Видя тънки сребърни ризи върху ушите им.
– Аха, ето защо не ме чувате – извика то и помоли паячето за помощ. – Тъчи, нали ще ми помогнеш отново? Аз знам какво трябва да направя.
Тъчи се усмихна, спусна се на земята и се понесе към двамата. Тани застана пред тях и ги хвана за ръцете. Усмихна им се и ги погледна през очите на своето златно сърце. Родителите му първоначално се учудиха. Спряха за момент разговора си. Тъчи бързо свали сребърната нишка от ушите им. Сега и тримата можеха да се чуват. Прегърнаха се и тръгнаха, хванати за ръце, през гората. Тани само се обърна и помаха на своите приятели. Паячето Тъчи се беше покачило отново върху дървото. Зайчето подскачаше щастливо около храстчето, жабата забърза към реката, а совата излетя нагоре. Момчето се усмихна и каза:
– Вече знам. Само когато гледаме през златното сърце, можем да чуем и разберем другите. Благодаря ви приятели, че бяхте с мен в това трудно пътешествие!
Приказката е част от сборника „Приказки от Слънчевия лъч“ .