– Бабо, кога ще си дойде дядо? – гласът на малката Алхена трепереше. Баба Адара беше спокойна както винаги.
– Когато свърши разговора и измоли от магьосника да ни пощади, ще си дойде.
– Но ти и вчера така ми каза. Защо не идва вече?
– Защото явно не е свършил работата си – усмихна се възрастната жена.
– А ние можем ли да му помогнем?
– Хм – баба Адара остави билките на земята и се изправи, – не съм помисляла за това. Много ще е хубаво да му помогнем, но не знам, дъще, с какво. Хайде да се прибираме.
Вечерта двете стигнаха в града. Там нищо не се беше променило. Всички стояха посърнали и тревожни.
Голяма беда бе споходила щастливото царство. Придворният магьосник, който му служеше вярно вече 100 години, изненадващо беше отвлякъл принцовете и принцесите, за да накаже неблагодарния цар. Разбира се, царят се ядоса и изпрати всички мъже от града след него. Ала никой не се върна. Казваха, че магьосникът ги превърнал на свещи и ги наредил в пещерата си. Накрая царят и царицата тръгнаха с придворната стража, за да вразумят магьосника, но той ги вкамени по пътя и останаха там като предупреждение. Затова хората вече се страхуваха и спряха да пътуват, но все се надяваха, че нещо ще се случи и всичко ще се оправи от само себе си.
На другата сутрин Алхена излезе от града и отиде при статуите. Нейният по-голям брат беше от придворната стража и също беше вкаменен. Тя идваше всяка сутрин да си говори с него. И днес му разказваше разни неща, но ѝ стана мъчно, а сълзите напираха в очите ѝ. За да не натъжава брат си, тя запя. Изпя една песен, после втора. Започна да маха боклучета, попаднали върху ботушите му. Да, беше студен и твърд камък, но си представяше, че това са обувките на брат ѝ. Хареса ѝ, че може да направи нещо полезно за него. След това се опита да изчисти праха от униформата му. И продължаваше да пее песен след песен. Пееше и чистеше. Започна да му разказва с песен какво се случва в града и защо точно техният дядо единствен реши да отиде в планината при магьосника.
– Какво ли още да изчистя – пееше тя. – Я, колко е топла ръката му…
Песента ѝ спря. Малкото момиче подскочи настрани.
– Бабооо! – извика тя и хукна към града.
Същата вечер дядо ѝ се прибра. Мина през къщата, прегърна Алхена и баба ѝ, но не можа да остане дълго с тях. Пред вратата им се събираха хора. Всички искаха да разберат какво е научил. Дядото ги поведе към градината на двореца, където можеха да се съберат всички.
– Приятели, магьосникът се съгласи да ни даде шанс, въпреки че е много ядосан на царя. Според него царят се е отнесъл несправедливо към него и заслужава наказание, както и всички, които му служат вярно, защото са избрали неправдата. Той е отдал живота си да служи на царя, семейството и царството му. Грижил се е ден и нощ непрестанно. И иска да се опитаме да разберем какви усилия му е коствало това. Ще върне живи и здрави всички, които е отвел със себе си, ако се намери герой, който да издържи 12 дни да мисли непрестанно за едно и също нещо. Мислите ли, че между нас има такъв юнак?
– Разбира се! Ще успеем! Има, има… – викаха развълнувани хората.
– Тогава ще пусна този специален часовник, който магьосникът ми даде. Разчетен е за 12 дни. Могат и няколко души едновременно да опитат. За всеки човек, който започне, ще се появява нов часовник, така ми каза той.
Старецът извади от раницата си и размаха във въздуха нещо, приличащо на малък стенен часовник.
– Пускай го, пускай го! – викаха всички. – Ще се справим. Какво толкова…
– Но има условие – дядото се опита да надвика шумотевицата. – Хора, чуйте ме! Важно е! Който опита, но не успее, ще се вкамени.
– Пускай го! – продължаваха да викат хората, без да обърнат внимание на думите му.
На другата сутрин баба Адара и дядо Алтаир хванаха за ръка малката Алхена и излязоха заедно. На улицата пред тях вече имаше събрани хора. Стигнаха да малкия площад с часовниковата кула. Дядото извади часовника, който беше получил от придворния магьосник, и го постави на земята. Но часовникът полетя нагоре, стана по-голям и още по-голям, и остана да виси в небето над града. Над него се появи голямо око.
– И какво сега? – попита някой.
– Не знам – отговори дядото. – Магьосникът каза, че не е нужно да правим нищо повече. Окото ще вижда всеки, който започне. Дано се намери достатъчно умен и силен между нас.
Задачата изглеждаше лесна и много хора опитаха. На небето се появяваха нови и нови часовници, които отчитаха времето. Радост се носеше във въздуха. Само 12 дни – нищо работа. И затова не обръщаха внимание на изчезващите часовници. Все пак другите продължаваха.
На втория ден се оказа, че по улиците на града има десетки нови статуи. Настроението рязко се промени, чуваше се плач от много места. Но надеждата оставаше. Имаше смели хора, които продължаваха да опитват. Някои се затваряха в домовете си, за да не им пречи никой и да успеят да изпълнят условието.
На третия ден бяха останали само 2-3 часовника на небето, а в града беше съвсем тихо. Алхена знаеше, че дядо ѝ ще обикаля да окуражава наскърбените и уплашени хора и затова отиде при брат си. Взе си малко столче и храна за през деня. Още си мислеше за топлината, която усети в каменната му ръка последния път.
Стигна при статуята му и започна да я гали. Уви, никаква топлина не усещаше. Камъкът си беше твърд и студен като всеки камък. Тя въздъхна тъжно, седна пред него и започна да му говори, да разказва, а после – и да пее. Докосваше камъка от време на време, като се надяваше, че е възможно той да се стопли и батко ѝ да се спаси от това проклятие. Харесваше ѝ да пее за него. Толкова се вглъби в пеенето, че забрави за всичко друго около себе си. Представяше си, че са заедно и пътешестват двамата. Посещаваха различни места – планини, гори, плаваха с кораби по морето, летяха в небето. Той винаги я пазеше и се грижеше за нея.
Вечерта беше настъпила. Баба Адара търсеше малката из целия град. Дядото също търсеше внучката си. Никъде не я откриха – нито при приятели, нито на познати места. Обикновено никой не излизаше от града, така че бяха спокойни, че е някъде тук. Но защо не се прибира?
На другата сутрин продължиха да я търсят. Билките на баба Адара бяха свършили и тя излезе от града да набере още, когато видя Алхена. Детето стоеше на столчето си и пееше. В небето над нея се беше появил часовник. Старата жена постоя, постоя и се върна в града. След малко дойдоха двамата с мъжа си. Наблюдаваха и се молеха без звук. Не можеха по никакъв начин да помогнат на своята внучка. Ако само за миг се разсееше…
А Алхена продължаваше да пее. Понякога се движеше, все едно танцува, след това застиваше, пееше или мълчеше… Минаха няколко дни. В града вече никой не се опитваше да изпълни задачата. На всяка улица имаше статуи. Хората се бяха предали. Само часовникът над малката Алхена продължаваше да се рее в небето над нея. Когато отброи седем дни, около детето започнаха да се струпват и други хора. Те искаха да се надяват, че някой ще успее. Слагаха цветя и играчки край столчето ѝ, носеха ѝ вода или закуска (макар че тя не се сещаше изобщо да се храни). Алхена продължаваше да пътува с брат си. Не забелязваше хората, подаръците, смяната на деня и нощта, вятъра… нищо. За нея съществуваше само брат ѝ. На небето се появиха облаци. Щеше да завали. Повечето хора побързаха да се приберат, но някои помогнаха да сглобят навес над детето, за да не го намокри дъжда. А той не закъсня. Имаше и светкавици, гръмотевици… Бурята бързо отмина. Хората в града поглеждаха през прозорците и виждаха, че в небето продължава да се носи часовникът на момичето. Значи тя все още имаше шанс.
На десетия ден Алхена докосна отново ръката на статуята. Дали не бъркаше? Сякаш усещаше онази топлина. Може би той все още е жив някъде в камъка. Тя се вдъхнови и започна да пее с още повече чувство.
На дванайстия ден статуята се раздвижи. Алхена беше със затворени очи и не забеляза това, но хората около нея го видяха. Едни започнаха да подвикват, други заплакаха, пляскаха с ръце… Момичето пееше и говореше на брат си. Толкова много искаше да го освободи от камъка! Това беше единственото ѝ желание…
Алхена се събуди. Отвори очи, но не можеше да разбере какво се е случило. Баба ѝ седеше до леглото. Опита се да говори, но гласът ѝ отказваше. Не можеше и да помръдне. Но щом видя брат си Авиор, нищо не можеше да спре усмивката ѝ. Болката изчезна. Той дойде до леглото, хвана ръката ѝ… и тя заспа отново.
След няколко дни се събуди. Беше по-добре. Можеше да говори, да се движи. Още един ден я оставиха в къщи. Авиор беше неотлъчно до нея. Разказаха ѝ какво се е случило, защото тя самата нищо не помнеше. Без да разбере, беше издържала изпитанието на придворния магьосник – да мисли 12 дни за едно и също нещо. Всички други се бяха отказали и също се бяха превърнали в статуи.
– Аз само исках да спася Авиор – казваше тя. – Само това желаех. И му говорех, за да го съживя.
– Любовта към брат ти спаси целия град.
– Като чух задачата, реших, че е много лесна и сигурно много хора ще се справят – замисли се момичето.
– Когато сърцето ти е сигурно, тогава и умът не се колебае – каза дядо ѝ. – Ти си имала едно единствено желание и затова си успяла. Трудно е човек да овладее мислите си. И ако не обича това, което прави, става още по-трудно.
В този момент камбаните забиха, тръбите в двореца засвириха. Хората излязоха да видят какво се случва. Царят и царицата, заедно с принцовете и принцесите, се връщаха с колесниците. Зад тях яздеше придворният магьосник, а след него и цялата войска. Всички влязоха в двореца. Царят се показа на балкона и извика силно:
– Не се сърдете, поданици мои! За всичко, което преживяхте, имаше причина. Нашият придворен магьосник каза, че остарява и силите му намаляват. Нужно е да подготви свой заместник. Но не всеки може да стане ученик на магьосника. Само този, който може да се съсредоточава за дълго, има талант. Това, което се случи, е стар изпит, завещан ми от моя дядо. Радвам се, че сред нас има човек, който носи тази способност. Алхена ще стане ученичка на придворния магьосник, за да може той да ѝ предаде знанията и уменията си. А сега е време да празнуваме.
Никой не беше очаквал това. В началото хората стояха тихи, после започнаха да ръкопляскат и да поздравяват Алхена. А Авиор, който ѝ помагаше да ходи, беше най-горд от всички.
Практически идеи за развиване на концентрация можете да намерите тук.