Преди много, много години на земята имало висока планина. Реките ѝ били чисти, горите – пълни с много и различни дървета. Поляните били обсипани с цветя. Навсякъде имало живот. Когато слънцето изгрявало сутрин, първо нея осветявало и след това погалвало всички други планини, поля, морета. В тази планина хората построили десет града и живеели в хармония с природата.
Един младеж бил на прага на своето първо самостоятелно пътуване. Баща му му казал:
– Сине, ти вече си голям и е време да спазиш традицията в нашия род – да посетиш десетте града в планината. Ето ти карта, за да се ориентираш по-лесно. Приготви се, вземи си каквото мислиш, че ще ти трябва и сутринта ще тръгнеш.
На другата сутрин младежът поел на път с картата в ръка и раница и цигулка на гърба си. Той обичал своята цигулка и не можел да се раздели с нея, а и вярвал, че тя ще му бъде полезна.
Тази история е за втория град в планината. Той бил построен на по-ниско място. На картата бил записан като Уютният град. Защо ли? Защото всички хора в него били много добри, усмихнати и дружелюбни. Най-важното за тях било да си помагат взаимно. Всичко, което постигали, било плод на задружните им усилия. Добре се грижели за градините, за къщите, за децата. Пътниците много обичали да минават през този град. Той създавал усещането за уют и топлина на всички гости.
Минал веднъж оттам пътуващ цирк с акробати, фокусници, дресьори на животни, актьори. Те много харесали града, хората, и за благодарност, преди да отпътуват, решили да им организират няколко състезания. До този момент никой в града не бил участвал в състезание, затова те обяснявали правилата, помагали на участниците. Забавлението било голямо. Смях се носел навсякъде.
На другия ден циркът заминал. А на хората толкова им харесало веселието, че решили да повторят състезанията, дори постоянно искали да се състезават. Но винаги имало някой, който печели, и други, които губят. Загубилите били недоволни и започнали да търсят други игри, в които те да спечелят. За няколко месеца този толкова спокоен град се превърнал в състезателен град. Всяко нещо ставало състезание – кой ще яде по-бързо, кой ще свири по-силно, кой ще реже дърва по-дълго, кой ще измие чиниите по-добре… От сутрин до мрак хората се състезавали и нищо друго нямало значение. Скоро спрели да се грижат за градинките, за домовете, не обръщали внимание на дрехите и на обноските си. Мислели само как да победят. А тези, които не можели да спечелят, ставали все по-недоволни, гневни, подозрителни. Мирът изчезнал от Уютния град.
Пътят на момъка с цигулката минавал оттам. Той бил чувал за града и се надявал, че ще бъде приятно да си почине тук, понеже хората били известни с гостоприемството си. Но още преди да влезе в него, усетил как се надига хлад в гърдите му. Прекрачил внимателно през градските порти и се огледал. Забелязал колко сиво и мръсно е навсякъде. Наоколо стояли мрачни хора, които го гледали преценяващо.
– Този не изглежда много силен – си казвали те.
– Няма достатъчно мускули. Слабак си е направо.
– Ръцете му са нежни. С тази цигулка за никакво състезание на става.
– Краката му едва ли са бързи.
– Ще го победя веднага.
Едва бил влязъл в града, а вече започнали да го канят на състезания. Били сигурни, че ще го победят лесно. Младежът отговарял на всички по един и същи начин:
– Съгласен съм, само че ако аз спечеля, вие ще играете в едно мое състезание.
Хората бързо се съгласявали и скоро състезанията с него започнали. Той изглеждал наистина слаб, но… никой не можел да го победи. В нито едно състезание. И нито за момент дори не загубил усмивката си. Стоял, приемал предизвикателствата, участвал във всевъзможни състезания, побеждавал и не спирал да се усмихва леко. Накрая не останал човек, който да не бил победен от момъка. Тогава той казал:
– Време е сега вие да изпълните вашата част от облога. Сега аз ще ви покажа едно упражнение. Печели този, който намери мира в себе си.
– Това е много лесно. Ей сега ще го направя – викали мнозина.
– Ето упражнението – започнал младежът. – Отваряте ръцете си встрани и после ги събирате пред гърдите си, като докосвате само върховете на пръстите. От едната ръка идва студен вятър, а от другата – топъл. Който успее да примири двата вятъра, той печели.
Още не бил свършил да говори, а някои хора започнали да махат бързо и силно ръце и викали още по-силно:
– Аз победих! Аз-Аз! – и се карали помежду си.
– А как ще познаем кой е победител? – запитали го.
Младежът се усмихнал:
– Печели този, в очите на когото се възцари Мир. Ще позная по очите му – отвърнал той. – В него ще настане тишина.
Хората не разбрали добре отговора му, но продължавали да се състезават. Все по-силно, все по-бързо, все по-точно да се движат. Момъкът стоял тихо и свирел на цигулката си. Идвали при него да питат дали са успели, дали са победили. Той спирал да свири, поглеждал ги в очите и ги отпращал.
– Продължавайте да търсите и да се опитвате – отговарял им. – Няма нито мир, нито тишина в очите ви – и продължавал да свири.
Ден, два, три… всички се изморили, движенията им започнали да стават по-бавни, по-нежни. Постепенно започнали да се успокояват. Даже започнало да им харесва това бавно движение. Целият град утихнал. Тогава момъкът се изправил и започнал да върви с цигулката си, обикалял около хората, свирел новата мелодия, която измислил, и виждал как в очите им се появява мирът.
Седмица изминала, откакто момъкът влязъл в града. Вече никой не искал да се състезава. Толкова се радвали на спокойствието, което усещали в душите си, на тишината. Скоро хората си припомнили как живеели преди и отново започнали да се отнасят един към друг с грижа, любов и разбиране. Благодарили на младежа, че ги избавил от омагьосания кръг на състезанията, а той, преди да продължи своето пътуване, им подарил мелодията, която донесла мира в сърцата им. Оттогава вторият град бил наречен Градът на Мира.
Още материали, свързани с мира, можете да намерите тук.