В гората всичко се променя. Стари дървета падат, млади изникват на техните места. Някои дървета си помагат, други воюват помежду си и се борят за пространство и по-добри условия.
Расли, порасли две малки фиданки, станали големи дървета и започнали да дават плодове. Листата им си приличали, клоните им си приличали, стволовете им си приличали, но плодовете им били различни. Защо ли? Те били семки от една и съща круша. Поникнали наблизо до старата круша, но нейният прекършен ствол лежал на земята. Последната буря я повалила и вече не можела да обясни защо са толкова различни двете ѝ деца.
Двете круши растели заедно от семки и затова от малки стръкчета често си говорели. Но били доста различни. Едното дърво обръщало внимание на вятъра, на птиците, на малките мушички и пчелички. Другото се интересувало само от себе си. Първото казвало: „Аз искам моите листа да са широки“. Второто смятало, че е по-добре да са му по-тесни листата. Първото искало неговите плодчета да са сладки, едри и вкусни, за да доставят радост и наслада на всички – хора, животни и птички. Другото дръвче заявявало, че въобще не иска някой да харесва плодчетата му:
– Моите плодчета ще бъдат ситни, със желязна кожа, и ще ги направя да са толкова стипчиви на вкус, че дори и прасетата да не ги ядат.
Другите дървета, които растели около тях, често чували техните разговори:
– Колко са хубави птичите песни! – казвала едната круша. – Бих се радвала много, ако тази птичка, която пее толкова красиво, си хапне от моите плодчета.
– Уф! Спри, моля те. Говориш детински неща – отговаряла втората. – Постоянно мислиш за другите. Искаш все някой да забележи плодчетата ти. Виж, колко съм самостоятелна аз.
– Аз съм готова да раздам всичките си плодчета. Това е толкова прекрасно – да зарадваш другите, да им дадеш сили.
Минали пътници през гората и спрели да си починат. Видели двете круши и си откъснали няколко плодчета. Едните били големи, сочни и сладки, а другите – малки, твърди и стипчиви. Взели си по няколко за из път и продължили. А крушите продължавали своя спор:
– Нищо подобно – се чувал гласът на другата. – Каквото раждам, за себе си го задържам. Ти нищо не пазиш за себе си. Който дойде, катери се по тебе, разтърсва те и ти страдаш.
– Да, вярно е, че идват и се качват по моите клони, че ме разтърсват, но смятам, че това е по-малко важно от благодарността, която виждам в очите им. На мен ми е приятно да сме заедно с тях и не разбирам защо трябва да задържам нещо за себе си.
– Задържам всичко, защото аз сама решавам за себе си. Нямам нужда от никой друг нито за да раста, нито за да живея. Сама си пускам корените в земята, сама си протягам клоните нагоре. Всичко сама си правя. Не виждам никаква причина да давам на някой друг моите плодове. Сама съм се погрижила за всичко.
След няколко дни пътниците се върнали. Обрали хубавата круша, а дървото внимателно изкопали.
– Ето така се получава, като не мислиш за себе си – говорела след нея стипчивата круша. – Катерят се по клоните ти, брулят те с пръчки, вземат ти всички плодове. И даже не им стига това, ами те изкопават и захвърлят някъде край пътя…
Само че не познала. Отнесли сладката круша в царския двор, за да се грижи за нея най-опитният градинар. „Толкова сладки круши заслужават специални грижи“ – казвали всички.
Стипчивата круша останала сама в гората да се хвали със своята самостоятелност. Говедата започнали да я посещават, но като не могли да ядат плодовете ѝ, почесвали се на дървото и отминавали. Веднъж минали и няколко кози – опитали листата, кората, но те били толкова горчиви, че я оставили и повече не повторили.
– Ето така се прави! – била доволна от себе си крушата. – Сама се справям с всички натрапници. Нямам нужда от никого.
Стояла сама. Стояла, стояла. Птиците не кацали по клоните ѝ. Никой не я посещавал, не разговарял с нея. Един ден крушата просто сама изсъхнала.
А какво ли става с човек, като не обича да дава?
Можете да намерите още материали по темата за Щедрост и Самостоятелност.