Живяла си някога малката приказка в своята пещера. Уютно било там, спокойно, и тя се чувствала добре. Разхождала се, пеела си, танцувала и била щастлива. Имало само един въпрос, който понякога се появявал – какво ще стане с нея, ако излезе от пещерата. Дали ще продължи да бъде приказка или ще се превърне в нещо друго? Да, тя поглеждала през входа на пещерата и виждала колко шарен и интересен е светът навън. Но какво би станало с нея ако излезе? И колкото и да мислела, не можела да намери отговор.
Една сутрин, след като изгряло слънцето, тя изскочила от своята пещера и тръгнала напред. Вървяла и се оглеждала кого ще срещне, за да го попита дали е още приказка или вече е станала нещо друго. Слязла от планината и пред нея се появила рекичка. Върху един камък седяла малка жабка.
– Ето кого ще попитам! – зарадвала се приказката. – Хей, здравей! Ще ми кажеш ли…
– Аууу, квак, квак – извикало жабчето, – стресна ме!
– О, извинявай много! Не съм искала да те стресна. Моля само да ми кажеш дали съм още приказка или вече съм нещо друго.
– Квак, квак – зачудило се жабчето, – ами аз не знам как изглеждат приказките. Но, квак, нали не си нещо, което яде жабки?
– Не, не съм такова нещо. Аз съм приказка или, по-точно, до скоро бях приказка, докато си живеех в пещерата. Но сега, след като излязох, не знам дали не съм се променила.
– Извинявай, но може би е по-добре да попиташ някой по-умен от мен – казало замислено жабчето.
– Съгласна съм. Знаеш ли къде е този по-умният? – запитала приказката.
– Квак, квак, знам, разбира се. Ей там, в корените на ореховото дърво живее сссстарият смок. Той е много умен. Мога да те заведа, но…, само ако се е нахранил. Защото, ако е гладен, ме е страх да не ме хване за крачето.
– Добре, заведи ме – казала приказката и тръгнали заедно към големия орех.
В корените му се виждала дупка. А малко встрани от нея, свит на кълбо, лежал и се припичал на слънцето старият смок.
– Квак – тихо прошепнало жабчето, – ти го питай дали е сит или гладен, а аз ще изчакам, скрито ей тук.
– Здравей, стари смок! – поздравила приказката. – Ти гладен ли си или си похапнал вече?
Смокът бързо се надигнал и погледнал втренчено.
– Ссс. Кой се промъква толкова тихо, че да не мога да го усетя?
– Аз съм малката приказка, а с мен е… Ама ще ти кажа кой е, след като ми отговориш дали си гладен или си се нахранил.
– Ссс, е добре. Похапнах си преди малко. Няма да изям никого от вас. Сега ще дойдете ли по-близо, за да ви видя.
– Квак, квак – обадило се жабчето, – идваме – и заподскачало бързо към смока. Приказката го последвала. – Ето ни – рекли те.
– Ссс какво мога да ви помогна – изсъскал смокът, докато оглеждал гостенките си.
– Аз съм приказка, която живееше в пещерата. Обаче излязох оттам и не знам дали още съм приказка или съм станала нещо друго.
– Ссс, това е интересен въпроссс. А ти си пеещото жабче, нали така? – обърнал той главата си към малкото зелено същество. – Чесссто чувам твоите песни. Хубав глассс имаш.
– Квак, наистина ли? И ти харесват? Квак. Ами мога да идвам да ти попея, ако… не ме изяждаш.
– Ссс, не мога да ти обещая – казал старият смок, – но сега ме чака по-важна работа – и обърнал глава към приказката, която стояла търпеливо и чакала.
– И откога живееш в пещерата? – попитал той.
– Винаги съм живяла там.
– А защо не си стоя в пещерата?
– Ами исках да разбера дали ще се променя, ако изляза навън.
– Да. Това мога да го разбера. Сссега да помиссслим. Ти усещаш ли някаква промяна в себе си? – запитал смокът.
– Не знам. Нищо не усещам – тъжно казала приказката.
– И винаги ли си била такава? – продължавал да пита той.
– Каква такава?
– Каквато си сега.
– Ами не знам. Ти не можеш ли да ме видиш и да ми кажеш дали съм променена?
– Как да ти кажа? – зачудил се смокът. – Сега те виждам за първи път.
Тримата продължили да мислят още дълго време. Неочаквано смокът казал:
– Ссс, започвам да огладнявам май. Ще трябва скоро да си намеря нещо за похапване. Вие гладни ли сссте?
– Аз не огладнявам – казала приказката.
– Олеле, квак, квак, трябва да бягам! – извикало жабчето и, скок подскок, се насочило бързо към рекичката. – Беше ми приятно да бъда с вас, но той е гладен и ме е страх.
– Сссъжалявам, че не успях да ти помогна. Може би трябва да потърсиш някой, който вижда от по-високо нещата. Може птиците да са те видели каква си била в пещерата, каква си излязла и дали си се променила. До ссскоро и уссспех! – и смокът запълзял нанякъде из тревите.
– Добре. Така ще направя – казала си приказката. – Ще потърся – и тръгнала към дърветата. Скоро открила, скрити в клоните, няколко птички, които пеели весели и щастливи.
– Мили птички, приятели мои, ще ми помогнете ли? – започнала приказката, когато птичките плеснали с крила и отлетели уплашени. Те не очаквали, че някой ще се изкачи на дървото толкова близо до тях, без да го видят.
– Ето на. Превърнала съм се в някакво страшно нещо – помислила си приказката. – Птичките веднага отлетяха. Дори не ме погледнаха. Сигурно съм и грозна…
Спуснала се долу и продължила да върви. Оглеждала се непрекъснато и скоро видяла малка лисица, застанала на полянка, която си почиствала лапите.
– Ето кого ще попитам – казала си приказката. – Лисицата има дълга муцунка. Сигурно е много умна – и се насочила към нея.
– Мила Лисанке, нали ще ми помогнеш… – но не успяла да довърши изречението си, защото лисицата подскочила уплашено, изкрещяла и хукнала да бяга. Приказката останала неподвижна и безмълвна.
Тръгнала натъжена да върви. Видяла обаче един голям розов камък, който блестял на слънчевата светлина. Спряла до него и започнала да му говори:
– Много съм тъжна вече. Не мога да намеря кой да ми отговори на въпроса на какво приличам. Всички бягат от мен. Сигурно съм нещо ужасно страшно и грозно. Може би дори и опасно. Ти дали можеш да ми отговориш? – попитала тя с надежда розовия камък, но той само променил цвета си и продължил да мълчи.
– Исках само някой да ми каже дали съм още приказка или вече съм се превърнала в нещо… знаеш какво. Птичките излетяха, лисицата побягна… Ти не бягаш, но мълчиш – камъкът само променял цвета си и нищо казвал.
– Тръгвам си – приказката се обърнала и продължила. – Може би трябва да намеря най- голямото и смело животно в гората, за да не избяга и да мога да го попитам. А кой е най-голям в тази гора? Май се сещам. Трябва да е мечката. Ето кого ще намеря.
Вървяла смело. Вече имала цел. Виждала животни край храстите или до дупките си, но не се спирала да ги пита, за да не ги изплаши. Търсела мечката. И ето – видяла я.
Мецана била огладняла и си търсела нещо за похапване. Сетила се тя за медец и се запътила към кошера. Надявала се бързо да си грабне от медеца, преди да се появят пчелите. Покачила се на дървото и точно щяла да си вземе мед от пчелния кошер, когато приказката застанала до нея и я заговорила:
– Мецано, ти си най-голямата и най-смелата в гората. Не искам да бягаш или да се плашиш от мен, само ми отговори…– но мечката, която изобщо не очаквала да има някой до нея, извикала от изненада и тупнала на земята. Пчелите наизскочили от кошера, подгонили я и започнали да жилят здраво. Мецана бягала, за да се спаси от сърдитите и жилещи пчели, приказката я следвала и продължавала да говори:
– Не бягай, нищо лошо няма да ти направя! Искам само да ми отговориш дали съм още приказка или вече съм нещо друго – мечката обаче само ръмжала и не спирала да бяга.
Пчелите летели и жилели. Най-после тя успяла да стигне до езерото и се бухнала цялата в него. Приказката скочила след нея, без да мисли дали ще се намокри или изцапа. Но пчелите не се отказвали. Тогава мечката се потопила цялата под водата. Приказката също се гмурнала и заплувала с нея, като продължавала да говори. Като не виждали кого да жилят, пчелите се прибрали в кошера си. Тогава Мецана изплувала и се огледала. Приказката също излязла, застанала срещу нея и пак я попитала:
– Сега ще ми отговориш ли?
– Ррр – тихо изръмжала мечката, – защо ме преследваш? Коя си ти? Или какво си?
– Аз съм приказка. Или поне бях приказка, докато си седях в пещерата. Сега вече не знам какво съм и затова търся някой да ми каже. След като не съм в пещерата, дали съм още приказка или вече съм нещо друго? Всички, които се опитвам да попитам, се плашат от мен и бягат. Ето, дори и ти избяга. Сигурно съм нещо страшно. Чудовище може би? Не знам.
Мецана стояла, гледала и се чудела.
– Чудовище не си – казала тя с дълбокия си глас. – Дали си приказка обаче не знам. А каква приказка беше в пещерата?
– Обикновена приказка бях. Добра, хубава и малка.
– Аз живея отдавна в гората, но до днес не бях виждала приказка. Затова не мога да ти отговоря дали си още приказка или не си. Но е сигурно, че не ми приличаш на чудовище и не си страшна. Но много тихо се движиш и никой не може да те усети, и затова си изплашила животните. Знам как можеш да получиш отговор на твоя въпрос.
– Как? Казвай бързо! – зарадвала се най-после приказката.
– Остани в езерото и не мърдай. Когато водата се успокои, ще можеш да видиш отражението си и тогава ще разбереш дали си още приказка или си нещо друго.
Като казала това, Мецана излязла от езерото, изтърсила си козината и тръгнала към дупката си.
– Ех, знаех си, че теб трябва да питам. Благодаря ти много! – зарадвала се приказката и останала неподвижна. Когато езерото се успокоило, тя видяла себе си. И разбрала, че си е пак приказка. Прибрала се доволна в своята пещера, но… там я чакала изненада. Пещерата вече ѝ била тясна, не успяла да влезе. След толкова голямо пътешествие из гората приказката била станала по-голяма. Усмихнала се спокойно, като разбрала, че от нещата, които е преживяла, е пораснала. И щом се досетила какво се е случило – хооп – още веднъж пораснала.
– Колко е интересно да си приказка! Не знаех, че и приказките могат да растат. Сега явно трябва да си потърся по-широка и светла пещера за дом.
Вие може също да си измислите малка приказка, да ѝ направите къщичка и да видите дали ще расте.
Предлагаме Ви още идеи и материали за развиване на Любознателност.